Лястовичките отлитат

Пламъкът на свещта игриво се поклащаше, а слънчогледите във вазата бяха склонили глава - дали спяха?
А може би...това бяха последните им дни. 

.
. 

. 

Последните дни и от лятото - беше късен август.
Вечер усещах как летният хлад полазва бавно по кожата ми, а звездите...те бяха спрели да падат, небето се бе вцепенило над сивата, бетонна София.
Знаех, че птиците се приготвят за своя полет, вече все по-рядко чувах милите неуморни лястовички. Скоро ще изоставят дома си, който така усърдно са градили през пролетта.

Излизам на терасата и паля цигара, взирам се в небето и го чакам да трепне, но то стои пред мен непоклатимо и безизразно.
Чувам самолет и някак се пренасям към безкрайните златни полета по моя роден край - равнинен и топъл.
Ах, как ми липсва. Там лятото има друг вкус, мирише на домати от градината на баба и дядо и печени селски картофи.
Там, сянката на домашната лоза ме гали, листата й се поклащат лениво, а гроздето - захарно и сочно натежава над мен.

Поглеждам напред и виждам ябълковото дръвче, натежало от своя плод.
Долавям веселото чуруликане на птичките, а лекият ветрец тук ме гали приятно.

От някъде чувам глухо мама да ми вика: "обядът е готов, хайде".

Апетитно миришат печените селски картофи, златни и хрупкави.
Мама поднася чинията и сядаме да обядваме заедно.

Навеждам се, но вместо чиния виждам само бетонна софийска площадка, а навън е станало студено и тръпки ме побиват.

И така, година след година гледам безизразното софийско небе и бетонната джунгла, мечтаейки тихо за отминалите безгрижни дни в моя топъл роден край.
Всяка лястовичка отлита от своето гнездо.