Вероятно трябва да пийна нещо. В главата ми се е загнездил един пасаж от „Малка нощна музика” и упорито подрънква в унисон с капчука, а паузите стават все по-продължителни, докато се слеят в едно безкрайно тире, уведомяващо за настъпването на самата безкрайност. Разбира се, има и мъгла. Не би било редно без мъгла в подобна инфарктна нощ; виждам я бликаща от всеки ъгъл, тротоарите димят и това се случва неизменно, защото няма какво друго да се случи. По принцип кардиограмата не може да има нищо общо с мъглата, но винаги когато ме нападне тъга, а тя е твърде загрижена за моето самочувствие, все си представям тези паузи и тирета от „Малка нощна музика”, когато лимитът е изчерпан и наблюдаваш себе си от страни и от високо. Далеч съм от мисълта за ново прераждане, макар че там има някой – мълчащ задкулисно – който не съм аз, защото мълчанието продължава и това е така, и винаги е било по същия начин много преди всякакви кардиограми и мъгливи тротоари. Ясно е, че не бих могъл да се сърдя на J, защото J е далеч. Разбира се, това не е онази херцогиня Джоузиън от „Човекът, който се смее”; друга е, но това няма значение, защото тя вечно отсъства и стихът за нея се скапа  – нищо не става от него. Много отдавна се мъча да го постигна този стих и това не е слединфарктно, но държа на  този експеримент, докато го проваля напълно, защото провалът е заложен априори от по-висша инстанция.

Окей, забравям за J и тръгвам нататък, макар че няма накъде.

Този пасаж от „Малка нощна музика” се появява предимно нощем в неравния пулс на сърцето и това не е само поради лудостта; друго е. Повтарям, че има някой наоколо и той идва в една безумна нощ, когато листопадите притихват и всички монолози придобиват особен аромат на продължаваща есен. Откривам присъствието му по белотата на тавана, където се разхождат отражения и онези очи по тапета; странно защо ми напомнят очите на J, които бих искал да забравя, но в такъв момент нещо отново ме връща към началото и тогава всички начала ми стават ясни; май още съм жив. Това няма нищо общо с „Преображението” на Кафка не само защото в стаята липсват членестоноги, но и защото за всяко преображение се намира подходяща диагноза.  Не мога да записвам сънища,  макар че листопадите си имат свои сънища, страдащи от изобилие и в паузите след всеки акорд на „Малка нощна музика” дочувам тези сънища – предимно бели и жадуващи; понякога там преминава сянката на J, но това вече го казах; сега си мисля, че онази агонизираща мърша там долу не би трябвало да съм аз, понеже агониите винаги са предназначена за друг. Не съм забравил, че трябва да пийна нещо, за да прогоня самотата; това е резонно за всички жадуващи сънища, понеже онзи отсреща продължава да мълчи и вече се сещам, че няма никой отсреща.

Когато чух за първи път „Малка нощна музика” нещо ме хвана за гърлото, но не защото съм луд и не защото съм бил Моцарт в минало прераждане; причината не ми е ясна, но от тогава винаги я чувам нощем, особено по пълнолуние, защото всички пълнолуния са събрани в очите на J. Обстоятелството, че J отсъства не ми пречи да трупам в очите и пълнолуния и това е известно на всеки умиращ Дон Кихот.

 Нощем, когато листопадът стане особено тих, винаги дочувам глухия тътен от канонадите на наближаващата лудост, но те някак трудно се вместват в петолинията, поради което не са нужни петолиния. Засега успявам да ги разгранича от кушиите на  Дон Кихот и винаги, когато тъгата стане особено непоносима, минавам в настъпление и хвърлям всички вятърни мелници в краката на ослепителната Дулцинея.

Другото – характерно за кушиите и за всеки средностатистически луд е, че не само не вярвам в преображения, но никога не съм бил музикант. Тази музика кънти някак налудничаво в главата ми без да мога да изсвиря нито една нота и не го намирам за нужно; освен това безумията си имат своя логика. Това е така, защото я чувам отвътре и то е съвсем достатъчно, също и необходимо за моето пребиваване в настоящата ми идентичност. Обичам музиката вероятно поради прогресираща глухота и съм съвсем сигурен, че всички големи музиканти са перманентно глухи.

... С тази подробност, че то не се отнася за мен, но проумях това, когато пясъкът е изтекъл и не остана време за промени. Ако е възможно да започна живота си отначало, положително бих избрал друг път; поне бих се опитал, доколкото е възможно да излъжа предопределението и с риск да излъжа себе си. Не би било за първи път и няма да е за последен.

Разбира се, прогоних J, защото ми е прекалено нужна; вероятно имам предвид другата J, тъй като тази по принцип я няма и никога не я е имало. Не обичам подобни присъствия по време на несбъдване; напомнят ми нещо, което съм пропилял или никога не съм притежавал и всяка невъзможност ми е болезнено нужна; това имах предвид, когато прогоних J. Имам нужда да се докосна до клавиатурата – сега и по време на реализация  (не въображаемата, а истинската) или до „Молитвата” на Камий Клодел (също така истинската) и това е доста шизофренично (зная го), но в такъв момент всички петолиния се събират в очите на J и е непоносимо трудно да се лиша от това докосване, защото J (не тази – онази) обича да  разнася по тапета бялата си сянка и да музицира тишина.

Успях да се срещна с J по време на есенните изложби в „Стария град”, където се появи в едно от „Преражданията” на Димитър Войнов – син; познах я веднага по плачещата усмивка и тогава прогоних себе си; не мога да ги гледам тези плачещи усмивки без да колабирам  и не ми достига въздух; побързах да се махна. Разбирам го онзи лудият, дето разсипа най-хубавата картина на Леонардо, явно по същите причини.

Винаги бързам да се махна, защото не зная  къде да отида. Откривам J навсякъде и наоколо и то е вероятно, понеже я няма никъде. Тя удря клавишите от „Малка нощна музика” и се разхожда по петолинията всеки път, когато се връщам при себе си. Тя разхвърля сънища в копнежите на Заратустра и разлива светлина от всички нощни извори сега и винаги, когато много смътно в залеза изплуват сенките на мигриращите птици. Тя е русалката от пристанището на Копенхаген, също и Алиса от страната на чудесата, защото никога не успях да бъда Карлсон, за да измисля чудеса. Тя е Евридика без Орфей, защото нямам спомен от раждането на Орфей и не зная какво търся в царството на Хадес.  Виждам я, виждам я, виждам я…

В сезона на депресиите „Малка нощна музика” придобива особен блясък. Винаги съм бил наясно с блясъците, както и с депресиите, тъй като ги влача от най-ранна младост – много преди да измисля J и станах роб на красотата, защото още тогава ми просветна, че не мога да я докосна. Отдавна свикнах с тази липса на докосване, но тя се претрупа от изобилие и вие в подмолите на премръзналите сънища.

Понякога чувам, че часовникът е спрял. Това се случва в полунощ – веднага след протуберансите и „Малка нощна музика” се препълва с тишина. Есента е ключов момент за всяка тишина и тя се разхожда извън клавиатурата; чувам я, когато скита по тротоарите и събира паузи в шума на листопада. Има я навсякъде, дори в налягалите отражения и полета на всички тъгуващи сови. Чувам я достатъчно ясно, понеже съм глух.

В последния си сън за малко да докосна J; не че съм се събудил, но не съм и заспал; има такъв парадокс по време на листопадите – нито буден, нито заспал – зная го и ми са ясни последствията.

Този път J беше съвсем реална и съвсем близка – сянка от плът и мъгла – само на една ръка разстояние (ама че нелепа реклама за бира) и само на една крачка, която никога не успях да направя. Ръката – търсеща докосване е безкрайно тежка и някак нелепо непохватна, за да се ползва по предназначение; невъзможно е да посегна нататък, защото ужасно ми се иска да го сторя. Има там една нежна заобленост в лоното на топлината, която е непоносимо близо. И почти толкова далеч. Думите са мъртви и, разбира се, никога не са били живи, за да и нарисувам сън. Иска ми се да и кажа нещо, но дори не зная какво. Думите са замлъкнали тъкмо, защото се давят от изобилие, но то – изобилието е вътре в себе си, а иначе съществува една преграда – по-неумолима от бариерата на Шварцшилд, която ми налага дистанция. Би било ужасно нелепо да и кажа, че я обичам, защото тя го знае предварително (вече съм пробвал телепатия) – правя го още от време оно, когато Пигмалион извая голи грациите на своята илюзия, за да може да се влюби; ясно е всичко това, но е невъзможно да бъда Пигмалион и влюбването не е задължително. Подробностите са известни, поради което ръката ми виси в нищото – съвсем безпомощна за каквото и да било докосване и то е така, понеже посоките не могат да съвпаднат. Тя пътува в изгрева, а аз – в залеза и аритмиите го потвърждават неизменно, защото всички залези на света са заредени с аритмии.

Не мога и не смея да съм себе си. Няма как да се докосна до прекрасна картина или прекрасна музика; то е същото, макар и съвсем друго. Наличието на нещо прекрасно навява непоносима тъга и е винаги недостижимо. Стоя вцепенен и нищо не мисля. В диафрагмата ми е заседнала огромна буца – съвсем тъмна и съвсем неподвижна; трябва да мълча, понеже има резон в мълчанието. Не зная и не мога да направя нищо; потискам го този вик в дъното на тишината; трябва да се съмне, трябва...

Тя е там – на сцената – все още може би – защото имаше май сцена; имаше и стихове и те бяха... вече не мога да кажа какви бяха, защото се опитвам да потисна болката – онази същата горе вляво. Зная само, че не успявам да ги понеса на един дъх (има я болката) и ми са нужни паузи, за да си поема въздух. Пауза, пауза, пауза – само така мога. И само така съм в състояние да преглътна. Тя е там на сцената със своите стихове – все още е там сега и завинаги, а аз съм някъде сред публиката или някъде по-близо (вероятно така е), защото внезапно забелязвам сълзата. Не, не е изненадващо, нито дори невъзможно; дори се учудих защо толкова е закъсняла. Помислих си, че никога няма да се случи; не знам защо така си помислих, но в един момент то се случи или така си го представих, или съвсем съм превъртял, защото ужасно ми се прииска да изтичам и да я избърша. Сега се чудя дали е било вярно, но тази мокрота по лицето съвсем ме потресе и душата ми се сви на топка, за малко щях да извикам, и щях... може би щях да умра; всичко се случва по време на тези аритмии. Във всеки случай не изтичах и не умрях, но съседката отляво прояви интерес и каза нещо забавно; момент да си спомня какво беше... Е да – сетих се: каза, че рециталът и харесал и освен това роклята на водещата е доста интересна като кройка, а между другото можем после да пием кафе.

Права е съседката вляво. Кафето е важна предпоставка за оцеляване по време на аритмии; добре е да се вслушам в съвета.

Имаше май още нещо.  Да, разбира се, имаше и то беше ритуалът с цветята, с автографите (аз също получих автограф – редно е), после всичко свърши. Странно е, че някак внезапно свърши или така ми се стори. Винаги оставам изненадан в подобни ситуации. Там съм някъде или по-скоро ме няма. Не зная къде съм; вече не ми е ясно това и май трябва да се потърся. На първо време взех важно решение: Реших да прекратя да пиша стихове и то е съвсем в реда на нещата. Би било истинско кощунство да продължавам да го правя, след като съм се запознал с нейните. То е все едно да посвещаваш музика на Моцарт или скулптури на Камий Клодел. Вземам се в ръце и млъквам. Млъквам, защото никога не съм преставал да мълча.

Междувременно казаха, че тържеството продължава на друго място и другото място е някъде „ей там...” Тръгваме, разбира се и аз също тръгвам. Някаква алея и някакви тротоари; имаше дори минувачи; помня това. Някъде „ей там”. Би било добре, ако е така и какво ли още би могло още да се случи – може би нещо, може би – нищо. Може би ще седне отсреща (много обичам да я гледам отсреща); винаги съм си го представял като допустима възможност, макар че не се е случвало никога. Някъде „ей там” ще бъде съвсем друго или съвсем никакво.

... Само че тя си тръгна. Не разбрах как стана това и защо стана. В един момент силуетът и започна да се отдалечава по алеята – все по-далеч и все по-бързо, докато тъмнината го погълне. Трудно е да гледаш един отдалечаващ се силует в една отдалечаваща се алея, когато отраженията са налягали по тротоара. Още виждам това отдалечаване – то е винаги едно и също, почти галактично; виждам го всяка нощ в гръб преди пробуждане – не само поради метеорите и не само поради аритмията. Чудя се защо „Малка нощна музика” има тъмен силует и защо се отдалечава непрекъснато в обратна посока.  Всяко подобно начинание е твърде монотонно и притежава  убедителна непосредственост.

Разбира се, съвсем близо избръмча автомобил (нормално е) и шумът се втурна по булеварда.  Веднага след това стана толкова тихо и толкова глухо, че успях да чуя сърцето си. Засега съм жив.

Така, така, така! Вече би трябвало да съм добре – би трябвало. Повтарям, за да го запомня, защото не зная как се правят медитации. Чувал съм, че така го правят, но не съм сигурен. Трябва да прочета някога инструкциите – може би някога. Добре съм, даже оцелявам безспорно. Топло е, топло е, топло е и пролетно – почти новолуние. Тя дори ме погледна веднъж – няма съмнение. Онази звезда горе в един прозорец от тишина – тя е, тя е – виждам я. Много прилича на Арктур и нещо ми говори. Обичам да разговарям с Арктур по това време на денонощието. Ще трябва да си долея чашата; отдавна се каня – все още... Открих, че помага за безсъниците и трупа безсъници в небесата. Някъде между всички безсъници се намира J; усмихва ми се и е прекрасна. Добре съм и помня, че си поисках автограф; дори купих книжката със стихове – най-последната. В очите и надничат кадифета от топлина – съвсем близо и съвсем топло; потъвам в мъглата на ирисите. Ще трябва да направя още една крачка и още една. И пак, и отново; ето ме – тук съм... Не зная как се медитира сред звездите, но ще трябва да се науча – нужно е. Потъвам, потъвам, потъвам... Мисля си за онази нежна заобленост от плът и очакване, където е скрита топлината; искам я. Може би ме сънува – може би някога. Странна е тази J, когато я няма; странни са тези сънуващи очаквания в покоите на Инсомния.

Къде е, къде е, къде е – там е някъде... Събирам фрагменти от множество мними докосвания. Ще трябва да забравя всички докосвания в сезона на мъглите; вече ги забравям. Ражда се, ражда се утрото – ето го, съмва се и вземам Фебис в ръцете си. Галя го по плешивината. Искам да му изсвиря „Малка нощна музика, а той ми се усмихва немигащо.