13.

Цитат от днешни медии: „Едва 2 % от българските деветокласници разбират дълги и сложни текстове.“

2% разбират дълги и сложни текстове???

Ами така е – клипово мислене. Вече не се набляга на възприемане, анализ, синтез и създаване на собствено мнение. Наизустяване и бързо забравяне.

Клипче – не могат да издържат цял смислен филм, радват се на минутни клипчета. Кратко, елементарно и ясно…

Което е много, много далеч от лично моите разбирания.

Първо – какво „четене“? То се учи в първи клас, във втори децата вече четат свързано. С това едновременно се работи върху разбирането. Както казах - класическото: възприемане, анализ, синтез, собствено мнение…

Затова държах на две неща – четенето и мисленето.

А чегяха, ох как четяха…

Една от стимулиращите ми акции започна случайно. Имах свободен час в сряда, после последен при моите хора. Не стоях с цигара, не дремех, а отивах до една книжарница – на някакви си 500 – 600 метра. Точно тогава моята позната там получаваше новите книги. И, както си беше обичай с дефицита, ги разделяше: за тоя, за оня…

Отваряше ми, показваше откъде мога да си избера. И избирах. Само дето него ден видях много интересна книга с по-голям тираж. „Крайцерът „Юлисис“ на Маклейн. Не е криминална, за войната, трагедията на английски моряци в Северно море. Нямах понятие каква е, видях само анонса. И си я взех.

После ми щукна нещо, попитах, каза ми, че имало доста, платих още две книги.

И отидох в час. Книгите бяха на бюрото, учениците взеха да ги разглеждат, попитаха защо са три, казах, че двете ще бъдат за някой приятел. Те зачетоха анонсите. И неколцина веднага предложиха да платят двете книги. Съгласих се…

На другия ден споделиха възхищението си – чели цяла нощ. То книгата е такава – завладяваща. Почнеш и не знаеш как да спреш.

Един колега – физик, Христо Петров, беше в командировка до столицата веднъж. Връща се и ме пита – чел ли съм „Четвъртият протокол“ на Форсайт. Харесвам автора – западняк, но с великолепен стил и последователно мислене. А тази книга е много интересна. Казах му. Сподели, че си взел спално място насам, обаче отворил книгата за приспиване… И не мигнал до сутринта. Докато не я погълнал…

Та така с някои книги…

От следващата сряда – след като обясних на книжарката ситуацията, вземах по две, че и по три книги от някои. Плащах ги, занасях ги в училище, момчетата и момичетата се юрваха към бюрото ми, грабеха, плащаха… Кога веднага, кога на другия ден.

Та станах – освен читалищен деец, и книгоразпространител. Четяха, четяха, четяха…

Точно тогава старият телевизор „Темп-6“ се скапа. Сложихме нов, а него префасонирах. Извадих чарковете, кутията огладих хубаво и занесох в кабинета. Сложих я до прозореца и напълних с книги. Втори екземпляри от хубави книги, дарения от завършили ученици и други придобивки. Започнах с малки сборници с афоризми и мъдри мисли, после разширих диапазона. Често за моя сметка. Нарекох артинсталацията „Книгата побеждава телевизията“.

Вземаха си книги, четяха… Една не се изгуби!

А с четящ човек по-лесно се работи върху мисленето… Много по-леко…

И много по-трудно. Защото вече е срещнал талантливи, често и гениални мислители – писателите. Така че от мен се иска поне нивото да поддържам, ако не и да съм по-оригинален. Ха състезавай се с класиците…

Но пробвах. Е, не винаги, обаче успявах да привлека вниманието…

Тогава ремонтирах кабинета отново.

Задната стена беше заета от грамаден черен шкаф – от пода до тавана, дълбочина около 80 сантиметра. Барем пет квадрата заемаше…

Дойде бивш ученик, разглоби шкафа, прибра домакинката дъските. Дойде друг – шпаклова стената, боядиса я. Дойде трети – оформи шкафове. Леки, почти въздушни. Използва горните малки шкафове, пребоядиса ги, сложи върху тях леки рафтове. Два шкафа – за ученически вещи и чанти, както и за книги.

На стената монтирахме табла – използвах пак стария шкаф, плотове боядисани. Боядисваха учениците. След училище, само по желание.

И накрая Илиян и Тошко докараха нови маси. За четири човека, не квадратни, а с овали, оформени хем да са удобни за писане – овалът се издаваше откъм дясната ръка, за подпиране, хем за разполагане на столовете. А друго момче дари столове. По мое желание – леки, бели, летни. Както обяснявах – да се чувстват учениците като в кафене, да не се депресират.

Директорът мърмореше, че не му харесвало, ама от математик какво да искаш? Той си знае само 2 х 2 = 4. Пък в живота то е и 3, и 5, понякога даже е 4…

Но това ремонтиране стана по-късно, при журналистическите паралелки…

14.

Всяка година имах нови ученици – в замяна на завършилите. И нови удоволствия в работата, нови проблеми – все старите, но с нови представители, нови истории…

Основата в психиатрията на пуберите е самочувствието им на страхотни тарикати и неверието в собствените си сили. Неверие във възможността да преборят себе си. Която е винаги победна битка – сражаваш се срещу себе си, винаги побеждаваш. Единия път с поглед напред и нагоре, другия в угода на комплексарщината си…

А тарикатеенето…

Винаги съм се чудел – нима не се сещат пуберите, че учителите им имат повече години от тях в училище? И като ученици, и зад катедрата. Тоест – повече опит именно в тая среда, в тая дейност.

Зная всички възможни номера, измислял съм много по-хитри, още в началото на разговора усещам накъде отиваме. Понякога ми е било скучно даже…

Дойде в класа ново момиче. Антония. Пристигна един ден накъдрена. Не се сдържах: „Леле, че мериносче!“ – рекох.

Това – първи час сутрин.

Нормален ден, без проблеми.

Вечерта към 22 часа звъни телефонът. Представя се. Бащата на Антония. Имало проблем, била много разстроена, обидил съм я… Излетях. Живееха на стотина метра от нас. Отивам. Тя полулегнала във фотьойл, закрила лице с ръце. Бащата разказва. Свикнала била на режим /той офицер/. В 20 часа – у дома. Обаче, в уречения час я няма. Няма я в 21 часа, към 22 часа пристига. Ревала. Била много обидена, че съм я нарекъл „меринос“ и не знаела как да се прибере…

„Аз подметнах това преди първия час сутринта – казвам – После имахме два слети часа, ти нищо не каза…“ Извиних се, но продължих. „И досега плака?“. Кима, дума не казва. „А на рождения ден на Даниела плака ли?“. Свали смаяна ръце, бащата се втренчи в мен. Усети се. „Ама Вие откъде знаете?“ – тарикатчето си е хлапе, не усеща как се дъни.

„Та, значи, изкара рождения ден – разплакана, разстроена…“ – бия аз наковалнята…

Всичко стана ясно. Харесало й, забравила, че има вечерен час, после хукнала и първото, дето й хрумнало – я да изкара мен виновен…

Таман беше се преместила – отде да знае, че магарето в калта не оставям, дълбая, докато стигна дъното…

Баща й искаше да я шамари, майката се извинява, че ме притеснили… Поукротих го, сбогувахме се…

Проблеми натам с нея нямах, но си остана горчилката от тарикатеенето, за което даже не беше помислила, че може да ми навреди…

Пробва и един… Абе, малко не наред беше. Поклонник на Хитлер и всички се правеха, че не знаят, защото просто няма средства срещу млади идиоти. Замествах веднъж по история в класа му. И, както ми върви – точно за Втората световна имаха. Доста работи им разказах и обясних, сринах кумира му в пепелта. Само с факти – без коментари…

Седмица след това се качвам по стълбите внимателно. Тъкмо е бил звънецът от последния час. Сутрешната смяна излиза, следобедните се качват… Наистина – хаос. Та се опитвах да регулирам движението някак си. Гледам – оня блъска едни хлапета. „Я ги остави!“ – викам му. Аз – на последното стъпало той в ъгъла па площадката, на осем-дест метра от мен. Помежду ни – поне петдесет човека. И като се сви, ревна, закрещя, замята се…

После майката – учштелка била! – писала изложение, според нея съм го набил /?/, та идва комисия от инспектората. Отказах да пиша обяснения, казах им да разпитат свидетелите. А те – много…

Само ме попитаха – да съм имал някакви отношения с майката? После ми обясниха – шавръклива била, като я напусне някой любовник, почвала да пише доноси срещу него.

Но това бързо мина и замина…

Още по-лесно беше с една сектантка. На втория ден дойдоха майката и бащата – да поговорим. Взеха да ми разтягат локуми за единствено правилната им секта, да ме канят там…

Прекъснах ги. В училище религията не присъства! И за религия не говорим. Така че – предупредих ги, дъщерята да не прави опити да вербува съученици тук…

Усетих, че ще има проблеми. И се подготвих. Така и стана. На края на срока писах тройка с клизма на момичето. Дойде майката. Искала най-малко петица?!

Чудех й се на акъла. Но й обяснявах бавно – аз съм специалистът /тя някаква лелка в детска градина беше/, аз оценявам.

Не! Тя си познавала дъщерята – най-малко пет! Иначе ще се оплачат…

И тръгнали…

Няма да казвам по какви служби, но навсякъде им се изсмели. Просто се оказа, че мои ученици има навред, познаваха ме, изобщо не повярвали на приказките за невежеството и злобата ми, отпратили я.

Накрая се появиха от инспектората. И те бяха добили представа какво става, но… Има жалба, трябва да отговорят…

Казах им – да направят комисия и изпитат момичето. Пък ако искат да си спестят излишния труд… И им дадох писмените й работи, които предвидливо събирах. С дати, почерка, оценките.

По три до четири изречения най-много при разсъжденията.

И върху една „работа“ с червен химикал грамадно 2…

Защото още в темата написала – извинете! – „балгариъ“…

С малка буква, подчертавам! За което директно винаги съм писал двойка! Комуто и да е…

Преместиха я в друго училище. Обаче, две момичета от класа я набили преди това. Скарах им се, ама нали в моя защита…

Та - те така те…

15.

Иначе хубавите моменти са много, много повече. Олимпиади, състезания, срещи след завършването…

Колко пъти се е случвало да идват бивши ученици и често ме намираха в час. Канех ги, сядаха, слушаха, накрая им давах думата. Да разкажат какво учат или работят, да им препоръчат нещо на учениците…

Като един – ей, да слушате какво ви казва! Ние не вярвахме, но се оказа,че е точно така! Не литература учим – за живота…

И го казваха хора, следващи математика, икономика, агрономство, какво ли не. Несвързано с предмета. Но ценността на литературата е, че отразява живота и показва бъдещето. Не е наука – изкуство на мисленето е…

Така смятах като ученик, така смятах като учител, така смятам и сега. И все повече се убеждавам колко съм прав.

Поради което предпочитах работата с ума и езика, отколкото фалшивите театра на „откритите уроци“. Имах познати – сред тях и една почти роднина, които се подготвяха за подобно мероприятие отдалеч. Много отдалеч! Поне месец. Сценарий, разпределяне на ролите, тренировки и репетиции… Докато се стигне до автоматизъм. И се изгуби всякаква естественост и нормалност.

Отначало зяпах с очакване да се случи нещо човешко, после дремех, накрая изобщо не ходех при подобни покани.

Идвали са при мен, вярно. Имало е случай да се провежда „урок“ в салона – над 50 посетители. Обаче… Обаче – никога по сценарий.

Е, предупреждавах каква е темата, насочвах вниманието, настоявах за сериозно отношение.

И после – като в час. С всичките му плюсове и минуси, изригвания, издънки, дискусии, отклонения, търсения, открития…

Веднъж трябваше да обсъждаме „Железният светилник“. И тогава направих едно от малкото си открития в литературната теория, да речем. Имената на героите! Внезапно осъзнах, че те са съзнателно кодирани. Стоян – стои, стожер. Султана – господарката. Лазар – възкръсналия. Климент – Климент Охридски – просветителят. Ния – Евгения – благородна. Аврам Немтур – на еврейски баща на народа, а той с едно дете, подигравателно звучи. Катерина – катеричка, игрива и чиста, непорочна. Рафе – Рафаело? Или архангел Рафаил, отнесъл душата на Катерина?

В тоя момент ги поведох по темата, разсъждавахме, развивахме теории и тези, обсъждахме образите… И то звънецът взе, че би…

Какъв сценарий? Какво театро?

Между другото, гостите ръкопляскаха…

Друг път леко открехнахме вратата към нашия си свят – в часа. Дойдоха едно поне 30 – 40 души, нагъчкаха се отзад, учениците предупредени и не закъсняват, бие звънецът… И влиза една госпожица. Умна, амбициозна, много разтропана. Викам:

-       Хайде, бе Докторе!

Извини се и седна. Часът мина като бомба с механизъм – тиктака, от време на време бумва, после пак…

Накрая заминаха учениците, водещата инспектриса даде думата за въпроси. И първият:

-       Защо я нарекохте „докторе“?

Абе, то си наша работа, ама… И обясних. Партизанското й име е доктор Злобюл. Не помня кой я кръсти, но така си остана. И сега така я знаем – когато си дойде, защото се омъжи в Германия, има две деца и понякога ги води да видят отде се е пръкнала майка им…

Така че тия „уроци“ са нещо интересно, но… Но рядко. Показва някой някакви системи. Обаче – тия системи са си негови, действат при него, при учениците му.

Аз не помня клас с клас да си приличат. Камо ли да съм прилагал еднакви подходи. Не говоря, че дори разположението в клас променях често – според хората.

А за техники и технологии…

Директорът получил някакви компютри. От старите, с тумбестите екрани. И предлага да монтират по стаите. Гръмко мълчание.

Аз поисках четири. Един при мен и три отделно. На специални маси, в специален ъгъл. Свързах ги с интернета – имам доста знаещи и можещи момчета. Едно, че могат да тренират създаване на текст по модерен начин – компютър /напомням, в началото на века беше/, второ – аз ги контролирам и регулирам, трето – на екрана до дъската всичко се вижда. И останалите се учат от видяното.

А междучасията къде ровеха – не знам. Само мятах по някой поглед за съдържанието. Обаче, не посмя никой да се пише тарикат и да ходи по… Абе, всякакви сайтове.

Щото при мен има последователност: Макаренко, Шамаренко, Дървоненко…

Първото предупреждение е, когато мина от „Иване“ на „Иванов“. Второто е щом сме на номер: „Номер 15 да каже…“

Заговоря ли някому „Иванов, кажи…“ – следва въпрос: „Извинете, ако нещо… Ама защо на фамилия?“…

И се връща към правилата.

Просто знаеха – Бог прощава, аз не. Тъй като Бог има цяла вечност напреде си, аз време нямам. Затуй – спазваме правилата и работата върви…

Взаимоотношенията с учениците са основата на работата.

В последните години имах правило – влизат, телефоните на масата до вратата и толкова! После разреших да се ползват – с текстовете, върху които работим, на екрана. Някои пробваха да сърфират, но…

Убедително ги убедих да са убедени в спазването на правилата.

И проблеми натам нямаше.

Сега… Да кажа ли?

Имало е разни истории. Пердашил съм единадесетокласник, два метра висок, сто кила. И – кротува. Защото беше направил страхотна беля. Разбираше го, отнесе си наказанието, размина му се.

Веднъж – на 15 септември, отивам към училището. И гледам – непознат младеж седнал на бордюра, надига бира. „Леле, викам си, тоя откога я почнал“. Не беше наш – познавах ги всички.

В училището идва един колега и казва: „Имаме нов ученик“ – и ми го представя. Същият.

Изключен, със самочувствие, че и тук ще кара влака. Намери си дружка – пак Валентин.

Е, не беше за дълго. Веднъж така ме ядосаха – не само не работеха, ами и пречеха, че отворих вратата с двамата наедно. Излетяха в коридора и…

Просто разбраха, че силата винаги може да бъде сломена от друга сила. И, че правилата са по-въздействащи, когато зад тях стои неотвратимостта от наказанието при нарушение.

Напуснаха училище, после записаха вечерно. Пак при мен. Завършиха, дипломираха се. Срещаме се, пздравяваме се, разменяме някоя дума.

И не се сещаме за миналото…