2.10.2007 г., 14:07 ч.

Моята соната 

  Проза
868 0 0
5 мин за четене
 

Докато лежах и проследявах танца на светлините по тавана на стаята ми, чух, че по радиостанцията отброиха два часа след полунощ. Явно съм стояла в това положение доста дълго време. Звездите светеха толкова силно, сякаш всяка една беше едно малко слънце, намалено в кукленски размери. А луната.. Ах, тази луна. Колко пъти ми е давала сили да продължа напред, споделяла с мен тайните на нощта. Спомням си, когато бях по-малка и бях тъжна, разплакана, се подпирах на перваза, с взор вперен в нея. Търсех утеха и упование в луната, чувствах я като много далечна , но наистина скъпа приятелка.
         Светлините от фаровете на колите продължават да играят по сивия таван. Добавят се и шарки от листата на дърветата, почернели от мрака.
         Спомням си дъжда. Онзи дъжд, който ме доведе до теб. Проливен, безутешен, минаваше през тънката материя на дрехите ми и ме караше да треперя. Не, защото беше студен. Напротив. Треперех от усещането на струйките вода, спускащи се от косата ми по лицето и врата. Бързах за лекции, а не трябваше да закъснявам. Първият ми ден в университета трябваше да бъде хубав, слънчев и омаен като свежо полско цвете. Но и дъждът свърши работа.
        Чаках във фоайето да дойде някой преподавател, когото да попитам за моята стая. Нямах никаква представа къде ще се проведе лекцията.
         Точно тогава се появи и ти. Сам, както бях и аз, но радостта в мен, която се четеше и по лицето ми, при теб някак си я нямаше. Стоеше безучастен на входа и се оглеждаше. В един момент погледна към мен и ме забеляза. Там, между тълпата, едно мокро от дъжда и очакващо с трепет теб същество. И така стана. Приближи се към мен, но не ме заговори. Стоеше там, близо, мълчеше.
         Забелязах как един мъж влезе в сградата. Носеше очила и куфарче. Предположих, че това е моят преподавател. Но не събирах смелост да го попитам.
         Мъжът се приближи до нас и попита:
         - За лекциите по математика ли сте тук?
         Кимнах и последвах господина, вече качващ се нагоре по стълбището. За моя голяма изненада непознатият ни последва. Досетих се, че явно съм в един курс с него. Незабележимо се усмихнах и продължих да изкачването към стаята.
         Тя беше просторна, с огромни прозорци, точно както си я представях. Кабинетът бе почти пълен с други мои състуденти, които при вида ми се засмяха. Беше напълно нормално. Мокра като кокошка и с леко подгизнали дрехи. Усмихнах се в отговор и се насочих към предпоследната банка билзо до вратата. Седнах, извадих тетрадките и чак тогава се сетих за мълчаливото момче във фоайето. Бе седнал точно пред мен и не помръдваше. Исках да го заговоря. Не го направих. Очаквах той да ме попита нещо, да ми поиска молив или лист, защото видях, че не носи нищо, освен един химикал и мобилен телефон.
         Първият ден мина.
         Заредиха се седмиците, в които си говорихме, общувахме, разбирах малко по малко всичко за теб, но ти все си оставаше една тайна за мен. Ясно си спомням горещия чай, който пиехме в заведението до университета, как си разменяхме лекции и как ти помагах да допишеш някои доклади. Спомням си всички весели моменти, когато сигурно сме приличали на луди, но се радвахме на живота и на миговете, в които споделяхме радостта... Но си спомням и когато се карахме, разделяха ни коренно различни мнения и гордостта ми не ми позволяваше да приема твоя начин на мислене. Когато ревността ти бе прекалено силна, за да ме споделяш с друг, да виждаш как говоря с него, как се смеем. Но превъзмогнахме всичко и пак бяхме заедно.
         И после всичко свърши. Аз си тръгнах и те оставих насаме с болката. Виждах, че те разяжда, но все пак си тръгнах и заключих душата и сърцето си за теб.
         Но ключът бе прекалено деликатен и се разруши с времето. Исках те, чаках те, но ти така и не се върна. И аз като теб се оказах напълно сама. Без приятелството, любовта и подкрепата ти.             

         Сега стоя пред моя прозорец и гледам как капките дъжд се разбиват в стъклото и се плъзват надолу в малки криволичещи вади. Поглеждам надолу и виждам как върви самотен мъж, свел глава, сякаш целия свят лежи на раменете му. Познах те - това беше ти. Отново сам, без някой до теб.
         Усещам тъпа болка. Тук. Точно до сърцето. Дълбоко в гърдите. Спомням си как искахме да сме двамата, да гледаме звездите и да мечтаем за бъдещето. Да сме под нашата луна и да й се наслаждаваме.
         Спираш и поглеждаш към мен. Забелязваш ме, но не го показваш. Само ме наблюдаваш, виждаш как сълзите се стичат по каменното ми лице, как полагам длани на леденото стъкло и как впивам поглед в теб. Моля се да дойдеш при мен, да те прегърна, да ти кажа колко ми липсваше и колко, колко много те обичам. Искам да знаеш как се чувствам сега, как всичко в мен крещи: "Върни се при мен!" 
        Ти продължи да ме гледаш. Предусещах какво ще стане. Знаех си. Просто си знаех.
         И така стана.
         Извърна глава напред и продължи пътя си, без да се обърнеш назад към мен и към моя прозорец на самотата и мъката. Замина си по същия начин, както и аз от теб преди време. Без компромиси и обяснения.
         Нещо се пропука и с невероятен тътен изчезна в бездната на душата ми. Това бе сърцето ми, вече не издържало на тъгата, решило вече да се откаже от мен. Аз, която го принуждавах толкова дълго да те обича, да тръпне, когато те видя, да се къса на малки парченца, когато ти бе далеч от мен, и после пак да се съединява, парченце по парченце, за да се напълни отново с твоя образ.
         А сега те няма. Няма го и сърцето ми. Няма ме и мен. Има само една болка, която като клещи, толкова здрави, пристягат в стоманен обръч душата ми.
         Вдигам премрежен от сълзи поглед към луната. Виждам как ми се усмихва с тъжно изражение на лицето и започва да тананика мелодия, която звездите подхващат след нея, а после... после и сърцето ми.
         Познавам тази мелодия. Пяла съм я толкова много пъти, че вече е станала част от мен. Моята мелодия. 
         
         Моята соната.

© Слънце Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??