На една лилия...

    Една малка лилия стоеше самотна на повърхността на мрачно отразяващата вода. Дали бе последната - не знаеше. Дали бе сама? Това още по-малко. Не можеше да се огледа, горката. Беше закрепена безцеремонно за дъното на езерото с корени, по-здрави от желанието й. А нощта бе мрачна, тъмна, студена и влажна. Бели кълба задушлива мъгла се носеха над повърхността на водата и не й позволяваха да вижда. Спомняше си как есенното слънце галеше копринените й цветове само до преди часове. Но отдавна бе научила, че нощта винаги се връща и... винаги трае повече отколкото й се искаше...
    Тъжна и изморена от невъзможността си да види красотите на света по-далеч от малкото си езеро, оградено с перлени камъни, тя се опита да си представи как живеят хората:
    Спомни си младата влюбена двойка, преминала покрай нея предишния ден, нежно прегърнати, гледащи се с толкова безрезервно доверие, с такава надежда, с такова спокойствие. Спомни си и възрастната дама, която хранеше гълъбите всяка сутрин след зазоряване. Спомни си и щастливия смях на децата, които тичаха около нея, толкова крехки, прелестни... точно като нея. Спомни си красивото момиче, седнало на пейката срещу нея - с блестяща коса, бяло лице, изящни ръце и замечтани очи, зареяни далеч в красотата на пурпурното небе на залеза. Спомни си... спомни си това, което искаше да бъде. Искаше да бъде едно от тези прелестни същества, толкова красиви, прекрасни, съвършени... свободни ! Да, тя искаше да бъде човек. При мисълта за тази хармония тя се успокои, отпусна се и заспа, потапяйки се в полу-реалността, поддържаща крехката й красота. Но отново, както всяка друга нощ на наивни надежди, тя пропусна един от безкрайните нюанси на тези същества...
    Нежното творение на природата никога не забеляза скритата злоба в очите на тези неповторими създания, никога не съзря завистта, с която красивото момиче гледаше влюбените, никога не разбра за подлостта, с която възрастната дама бе взела одеялото на бедния бездомник, живеещ зад хълма, за да направи постелка на кученцето си. Не разпозна егоизма им. Никога не стана свидетел на гордостта на тези уникални творения, нито на себелюбието им, нито на агресивността им, нито на злопаметността им, нито на властолюбието им, нито на неуважението им, нито на презрението им към другите, защото мислят, че са най-добрите. Не съзря колко ограничени и затворени са.
Никога не осъзна, че и те не виждат по-далеч от малкото си езеро... но те са по-виновни, защото на красивата лилия й е отредено да бъде там... а хората сами са се осъдили на тази присъда...