С Ъ Н И Щ А

(Новела)

Мария Велчева

В малко провинциално градче, от началото на ХХ век (някъде в Сърбия), пристига млада, красива циганка. Тя е волна и своенравна и не се съобразява с местните порядки. Гледа на карти и кафе и успява да се забърка в няколко скандални истории. Мъжете пощуряват по нея, а жените са вбесени, че една „никаквица“ върти всички на пръста си. Дълго търсят обвинение срещу нея, докато накрая я изправят на съд за магьосничество. Причината е абсурдна – след нейната поява всички те са започнали да сънуват много ярки сънища, в които нещата се случват в един паралелен свят, а животът им се е обърнал наопаки. Първото свидетелство е на една вдовица, която, макар отдавна да е без съпруг, също се нарежда сред тъжителките.

Седях на терасата и се бях унесла да шия гоблен. Наведена над него правех ситни малки бодове, когато към три следобед започна да вали. Времето бе някак мрачно, неприветливо, но аз продължих да работя, докато дъждът ромолеше покрай мене. Ненадейно се извиваше силен вятър и дъждът се усилваше, което ме караше да надигна глава от гоблена и да се загърна по-плътно в шала си. Вятърът събори всичко, което беше наредено по масата – сервиза ми за кафе, вазата с цветя, цигарите – всичко се разхвърча на различни страни. Порцеланът се счупи, чашите се претърколиха назъбени по пода, кафето се разля и цялата атмосфера заприлича странно на художническо ателие. Не обърнах внимание и продължих да работя – знаех, че когато се опитам да наредя нещо никога не се получаваше. В света нещата по принцип нямаха установен ред и не беше сигурно кое къде точно трябва да стои, така че редът, дори в моите вещи, ме объркваше повече, отколкото безпорядъка. Естетиката, композирана от природата, беше много по-креативна от всяка красота, която човекът можеше да сътвори.

Бях загубила представа за времето, когато нещо падна до мен, издрънча на цимента с глух метален звук и отскочи, както голяма капка дъжд се удря в ламаринен покрив. Главата ми инстинктивно се завъртя в тази посока и съзрях на земята да лежи златна монета. Вдигнах я и се огледах нагоре към небето – по диагонал се падаше една стара къща, в която отдавна не живееше никой. Тя по-скоро приличаше на обор за животни, отколкото на човешка обител – тухлите бяха неизмазани отвън и между тях стърчаха сламки, запълващи процепите. На прозореца стоеше господин с черна коса, лъщяща като намазана с боя мъжка обувка, а отстрани на темето му стърчаха няколко непригладени косъма. Господинът притежаваше два дълги мустака, спускащи се около устата му като тънки усукани въженца във форма на железен светилник и предъвкваше най-незаинтересувано края на дебела четка за рисуване като крава, преживяща овес, изпаднала в сладостно забвение. За разлика от кравата, зареяла празния си поглед в небитието, господинът обаче ме гледаше съсредоточено и сякаш очакваше моята реакция. Когато очите ми, след краткото блуждаене около лицето му, накрая се фиксираха върху неговите, той вдигна едната си вежда, а крайчетата на устните му се изкривиха в закачлива усмивка:

– Ето една монета за прекрасния ми модел! – каза той, изваждайки четката от устата си с театрален жест все едно беше дебела, дървена лула.

Думите му идваха като през някаква мъгла и ми трябваха няколко секунди, за да ги проумея или по-скоро те да проникнат в ума ми обвит сякаш в пелена от нереалност. Захвърлих жълтицата с всичка сила обратно към този нещастен шегаджия, който се опитваше да се подиграва с мен. Бих се зарадвала, ако успеех да го улуча по самодоволната физиономия, но, уви, женският ми размах не беше достатъчно точен и монетата не можа да стигне до желаната цел. Тя прехвърли оградата на балкона му и се удари тъпо на около двадесет сантиметра под дървената греда на прозореца, отскочи от стената, падна в градината ми и се затри от поглед в лехата с тикви, обрасла с високи плевели. Наблюдавайки ожесточението, изписало се на лицето ми, докато жълтицата летеше устремена към него, като торпедо към вражеския лагер, и бързината, с която възторгът ми помръкна след опита за неуспешно покушение, господинът се разсмя още по-гръмогласно:

– Е, не изпадайте в ярост, госпожо. Наистина заслужавате и повече пари, но за съжаление не разполагам с такива! – при което обърна джобовете си и изпразни съдържанието им демонстративно.

Аз си вирнах леко носа, в опит да демонстрирам презрението си над долнопробния му вкус за шеги и тръгнах към стола, за да довърша гоблена си. По пътя полите ми се разфучаха заплашително, издути от внезапния порив на вятъра, който се блъсна в тях като в корабно платно по време на морска буря.

– От друга страна има голяма вероятност догодина да поникне цяло дърво с жълтици на мястото, където падна с неблагодарност единствената ми златна паричка – каза той и избърса една невидима сълза, а после си издуха силно носа в бяла копринена кърпа и я прибра обратно в джоба. – Но вие не унивайте! Ще берете богата реколта, ако не от непрекопаните ви тикви, то от моите жълтици! Ще капят като зърна кехлибарено грозде в лехата, а после и в престилката на полата ви!

Нещата, които казваше бяха смешни, но кой знае защо лицето ми придоби студения цвят на мраморно бял шахматен топ, докато скулите на бузите ми се сдобиха с издайнически червен цвят – почувствах, че се появиха два малки червени кръга и че заприличвам на нарисуван с руж клоун, който вместо да се смее, свива плътно устните си, за да не избухне. Той продължи:

– Наистина намирам, че бихте могли да позирате в ателието на някой известен художник, защото от вас ще излезе перфектен модел. Положително, вашите рядко срещани качества ви правят идеална за тази нелека работа.

Изглежда тонът му беше омекнал, защото искаше отново да си възвърне изгубеното ми внимание. Помислих си, че може би се е мъчел да ме впечатли с нескопосаното си чувство за хумор и сега, когато е видял, че не успява, е сменил стратегията.

А може би се опитваше да ме съблазни по един хитър начин, като прикриваше истинските си намерения, показвайки че не се интересува от мен и оскърбявайки моето достойнство, за да хукна аз след него, да му се доказвам, докато той се прави на недостъпен и груб и ме оставя да се оплета сама в ловките му примки? Сигурно ме е наблюдавал от седмици и е плел изкусно мрежата, с която да ме залови? Е, не беше такъв хитрец за какъвто се мислеше – дори се оказа много по-предвидим и прозрачен отколкото очаквах, което малко ме разочарова, ако трябва да бъда искрена. Сега аз щях да го накажа за дързостта му, защото бях прозряла коварния му замисъл. Естествено имаше малък шанс отново да греша, което щеше да ме доведе до още по-голямо унижение – подозрението накара двете ми вежди да се извият в дъги, сякаш крилата на орел, спускащ се стремглаво към плячката си. С навъсен поглед и рязък тон го попитах:

– Какви качества? – всъщност тайничко се надигаше женската ми гордост, която обичаше да се храни с мъжкото възхищение. Затаих дъх в очакване на това индиректно признание в любов, което щеше да ме превърне от жертва в хищник, тържествуващ сега над месата на този разгонен глиган.

– Ами, толкова сте скучна и безинтересна, че може да стоите с часове, подобно на препариран бухал, и да не помръдвате от мястото си. Наистина съм изненадан от вашата липса на каквото и да е желание да вършите нещо, освен да съзерцавате дъжда и да мълчите. Жена, която няма никаква енергия.

– Не съм съгласна с вас. Аз шия гоблен. И ако не съм ви интересна, защо тогава сте избрали да ме рисувате?

– Точно това е, мила моя, че аз съм нетрадиционалист и винаги избирам да рисувам неща, които на пръв поглед изглеждат безинтересни. Ако ви бях нарисувал такава, каквато сте със сигурност моята картина нямаше да стане никакъв шедьовър – щеше да е просто едно мъртво изображение, в центъра на което стоите вие – една попрецъфтяла роза.

– За какъв се мислите? Как си позволявате да ми говорите така?

– Но момент, мадам, нека да завърша, позволете ми. Аз съм необикновен художник, защото аз не рисувам просто образи, но аз рисувам същността на предметите и хората – аз рисувам техните души, мадам.

– Душа? Вие луд ли сте? Как може да нарисувате душата ми – тя е невидима?

– Грешите, госпожо! Елате да погледнете Вашия портрет, ако не ми вярвате!

Бях силно развълнувана, но не давах на възбудата да ме превземе, защото знаех, че има голяма вероятност да се разочаровам. Налагаше се да се държа като истинска дама, за да не позволя на този непознат да продължава да ме шантажира. Не трябваше да се показвам прекалено заинтересувана, беше възможно отново да се хвана в капана на неговото остроумие. От друга страна, този път той ми прозвуча сериозно – дори изражението му се беше променило и напълно подкрепяше думите му. Накрая естественото ми женско любопитство надделя над всякакви задръжки и аз тръгнах, стараейки се да не го издавам, вървейки бавно с умерени крачки, а сърцето ми прескачаше в гръдния кош като хванато натясно врабче. Заобиколих оградата и пристъпих през прага на студената, мрачна постройка, превърнала се в обител на този чудак.

С прекрачването усетих хлад и се загърнах по-плътно в елегантния си дантелен шал. Пред мен се издигаха каменни стълби, водещи към втория етаж. А той от своя страна се намираше точно под таванската стая , в която се бяха настанили да живеят гълъби. Те придаваха уютна атмосфера с постоянното си ходене напред-назад, което се чуваше като пукане на съчки в огъня, или честите им семейни кавги, прочувствените им молби за късче хляб, когато бяха гладни и любовта, с която се пощеха или си гукаха, щастливо притиснати един в друг, за да им е по-топло.

А, ветровете – зимни и есенни – нахлуваха през процепите на покрива, увиваха се около неговите подпори и съскаха като усойници.

Художникът изхвръкна от стаята с широко отворени ръце и се затича надолу по стъпалата с лудешки смях, прекъсвайки самотните ми размишления. Ризата му беше разкопчана на гърдите откъдето стърчаха косми, а захабените му бели панталони бяха намачкани като разгъната скица, след като е била хвърлена в кошчето за боклук . Издърпа ръката ми изпод шала, приведе се ниско напред, като за поклон, и я целуна най-тържествено.

– Моля, заповядайте! Извинявам се за неизрядния ми външен вид, както и за безпорядъка в ателието, но в своя защита ще кажа, че очаквах вие да приготвите голяма кошница сладкиши и вино, с които да ме почерпите като новопристигнал. По такъв начин щях да разполагам с малко повече време да се облека, избръсна и да разчистя, но, уви, нищо не протича така, както си го представяме в нашите глави. От друга страна, това ми дава оправдание да не се чувствам неудобно пред вас.

– И защо трябва да се чувствате неудобно?

– Защото, ако вие бяхте истинска дама, която спазва етикета, щяхте да пристигнете по друг начин и аз бих се засрамил да ви посрещна така, но сега се чувствам задължен, от вашите обноски, да изглеждам непорядъчно. – и той отново се разсмя. – Моля, чувствайте се като у дома си.

Качихме се на втория етаж, който бе приспособен на ателие. На едната стена стоеше камина с пепел от скоро горели дърва и със скромна украса от наредени отгоре й горски шишарки. По дървения под се гонеха петна от неизчистен прах, като огнени зайчета, хвърляни от печката по тавана през нощта, а в два от ъглите, вместо завеси, висяха две „тюлени” паяжини. Постарах се да не разглеждам прекалено много, за да не изляза невъзпитана или пък да обидя домакина си, но от друга страна се ядосвах на себе си, че съм толкова тактична след като той си позволяваше да пристъпва всички норми на доброто възпитание.

Стативът, заметнат с нещо, напомнящо овехтялата престилка на стар касапин, с размазани по нея сини, жълти и червени петна, седеше кротко, без да досажда, близо до десния ъгъл на прозореца.

Бръчка на лека погнуса, от мръсотията в ателието, се беше образувала между очите ми, която художникът се направи, че не забелязва и ме попита с насмешка:

– Е, осмелявате ли се да видите какво лежи под повърхността на покривалото? Или … по-скоро се колебаете?

Събрах смелост да съм искрена, понеже разбрах, че с жалките си опити да се прикривам предизвиквах бурна разобличителна реакция на смях, която се стоварваше отгоре ми като ковашки чук и ме смазваше. Явно този човек наистина притежаваше дарбата да чете в душите на хората и ме караше по странен начин да се чувствам разголена пред него. Усещах инстинктивно, че няма смисъл да слагам фалшива маска, защото не можех да го заблудя, а единствено да го накарам да ме залее със студен душ на горчива ирония и язвителни подигравки. Да, той определено беше циник, но дори някой да ми предложеше восъчни тапи за уши, за да не го слушам, аз нямаше да ги приема.

– Да, така е. – отвърнах равно.

Той, изглежда, реши да не ме изтезава повече и отметна внимателно покривалото, наслаждавайки се на моята реакция, докато картината бавно се откриваше пред взора ми.

Ще кажете – на пръв поглед нищо интересно: Седях на терасата, загърната в шал от фина жълта дантела с голямо, изящно цвете, забодено над дясното ми ухо. На коленете ми лежеше кръгъл гергеф с лицето на Св. Анна, наполовина извезано върху него. Имах навик да не купувам дървени икони, а да пошивам библейски сцени и персонажи върху гоблени. Едната ми ръка беше застинала във въздуха, държаща игла с копринен конец. Небето навъсено в сиво-синьо и цялата атмосфера – мрачна. Бях наклонила главата си на една страна, а в устремения ми към неизвестността поглед се четеше болка, примесена с романтичен копнеж.

Лице, чиито контури бяха стегнати от една невидима вътрешна тъга и само пламъкът на надеждата, който гореше в очите, успяваше да разтопи острите, изсечени черти и да им придаде мекота. Потънала в безвремието на картината, аз щях да остана завинаги в едно сладостно очакване на бъдещето, изглеждащо по-красиво отколкото всяко друго бъдеще, което, най-вероятно, щях да изживея. Дъждът не спираше да вали косо покрай мен, а аз никога нямаше да го забележа.

Вятърът, непостоянен и изменчив, беше хванат за миг от вечността и изобличен – палавата му игра, която по невидим начин разтваряше нездраво закопчаните копчета на моята вдовическа яка или се подмушваше в полите ми и ги разбъркваше, разрошваше издайнически дългите ми старателно пригладени коси и караше бузите ми да поруменеят от неговата милувка.

На пода още лежеше ваза с божури и момини сълзи, а в ъгъла се виждаше раздута паяжина, над която се беше разпънал паяк, разтегнал всичките си крайници до предела на своите възможности в страх да не отлети с нея, подобно на Дороти и нейната къща.

Съвършена имитация на нащърбена чаша и разляла се локвичка кафе, в която се търкаляше парче счупен порцелан, се беше появила върху платното. Ако човек поставеше картината до действителността, то той би се зачудил кое е истинската реалност – кое е било първо и кое е било създадено по негов образ и подобие.

Съдържанието на картината би могло да събуди възхищението на ценителя още от пръв поглед, но далеч не и да задържи вниманието му, ако в нея нямаше нещо необикновено! Човешкият ум бе по-заинтригуван от тъмнината, отколкото от светлината и затова, ако една картина му предложеше само светлина, то той не би бил очарован задълго. Обратно, ако картината бе изцяло тъмнина, то той би бил озадачен и дори би му било неприятно, но рядко би я изхвърлил напълно от съзнанието си, защото светлината на ума му постоянно щеше да търси начин да я озари и, когато това се случеше, той би бил безмерно удовлетворен. За мен тази картина бе смесица от тъмни и светли петна, преплитащите се в полето на моето разбиране. А ето и нейната най-озадачаваща характеристика:

Всичко в нея беше счупено! Човек би казал, че таванът на Сикстинската капела се беше отлющил на множество ситни отломки, които някой след това е събрал и наредил в загадъчни изображения, без да може да ги слепи помежду им отново.

От дясната страна на бузата ми минаваше широка цепнатина като белег, която напукваше всичко около себе си. Сякаш дълбока резка в земната кора, останала след земетресение. Дрехите ми бяха като нарязани парчета от различни геометрични фигури – триъгълници, квадрати и многоъгълници, – които не бяха съшити помежду си – огромен брой малки частички, обединени от един общ наръфан контур. Kафето, разляло се по пода, също беше разграфено на части, подобно на неправилна мрежа на диаграма. Дори повърхността на тънката сребърна игла, чието острие проблясваше в полумрака, се беше натрошила на фини малки късчета, както обикновено се чупеха крехките коледни играчки за елха.

Паякът и неговата издута мрежа бяха като скачени образи от картина на Пикасо – едновременно се сливаха и разминаваха и изглеждаше, че всеки момент ще се разпаднат. Паяжината поразително напомняше пухкавата сфера на глухарче, миг, преди да се разлети на малки „парашутчета“, от силния порив на струята въздух, насочена от устата на игриво девойче в полята.

Розовите пъпки и бледите бяло-розови листа на божурите, окъпани в капки дъжд, се бяха залепили по неестествен начин на техните зелени стебла. Всяко цвете имаше глава, която стоеше някак изкуствено прикрепена към тялото му. Листчетата бяха изрязани, сякаш с помощта на тъничката човка на колибри, от меко и нежно разточено тесто за сладки. Изкусно подредени едно по едно, като многопластова торта, а в средата беше прибавен нектарника, който идваше да украси цветето, наместо миниатюрната фигурка на булка. Някак си, обаче, това обикновено на пръв поглед растение бе лишено от вътрешната си хармония – освен че всяка една от частите му бе сглобена и напасната болезнено и некомфортно, на него му липсваха тичинките!

Това нямаше как да се забележи, ако човек го гледаше отвън, но художникът беше направил така, че да разтвори сърцевината му и да открие вътрешността му пред погледа на наблюдателя. Определено божурът можеше да живее и без тичинки, но без тях изглеждаше несъвършен, беше изгубил завинаги своята самодостатъчност. Обречен навеки да чувства своята празнота, осъзнавайки недостижимостта на щастието, когато то е несподелено!

Идваше ми да извикам: – О, величави богове, по-завистливи и от хора, кой от вас отне единствената благодат, останала на това цвете, прокудено от райската градина? Кой от вас го раздели на две и остави да се скита, да се лута в търсене на липсващата половина, а когато я намери, най-накрая, коравосърдечно разтрогна и отне?

Жената наведе глава, а върху лицето й се четеше болка и скръб. Цялата зала бе замлъкнала. Циганката стана и тихо се приближи до нея. Очите й бяха светли и бистри, сякаш окъпани от летен дъжд листа. Попита с приглушен и леко дрезгав глас:

– Защо обвинявате мен за съня си, госпожо?

Вдовицата я изгледа като някаква отвратителна жаба, а после извъртя с погнуса и ужас очи към съдията, молещи го да я отърве от нея. Но той спокойно отвърна:

– И как ви е омагьосала?

– О-оо, не! Тя не е невинна! – свидетелката бързо възвърна дързостта си.

– Онзи ден я наблюдавах как се беше свила до плета, от другата страна на оградата ми. Там започва един хълм, а наоколо е пусто и обикновено няма хора. Тя явно беше намерила някаква пътека или се беше изкачила по възвишението и спуснала надолу. Седеше сгушена като просякиня, с колене вдигнати до гърдите, и нареждаше някаква циганска песен, която вятърът заглушаваше. Изражението й бе отнесено и от време на време си мърмореше нещо под носа, докато мислеше, че никой не я забелязва. После се наведе напред и затършува в пазвата си, откъдето извади очукан буркан. Развъртя капачката с усилие и го изтръска във въздуха. От него изхвръкнаха две сини пеперуди, а на лицето й разцъфна усмивка – усмивка сякаш, че прави пакост! Едната пеперуда полетя над плета, а другата, вместо да потегли по свой път, също я последва. Гледах как двете пеперуди се гонеха и правеха сложни превъртания, подобно на въздушни акробати. – Вдовицата спря за миг и присви очи, за да намери по-добро сравнение. Заговори отначало бавно, наслаждавайки се на картината, която се бе открила пред вътрешния й взор.

– Или може би на любовници, които преплитаха телата си в сладостен екстаз. Закачаха се и се дразнеха, а после бягаха. Биеха се и се сдобряваха, целуваха се за миг и отново се раздалечаваха. – Жената внезапно прекъсна унеса си и страхливо се огледа наоколо. Когато се увери, че всички одобрително я слушаха, тонът й се покачи заплашително.

– Не може всичко да е било случайно! Тя ми е направила магия! Не бяха просто две пеперуди – аз ги виждах като че ли са хора!

Съдията се обърна към обвиняемата:

– Вярно ли е това, което каза г-жа Стоянович, че онзи ден Ви е видяла близо до дома си?

– Да, истина е! – циганката се разсмя и в погледа й се върна същата надменна присмехулност, с която подминаваше всяка клевета и обида, за да не позволи на хората да оковат духа й в унижение и срам.

– Да, такава съм! Аз съм вещица, която ви кара да си настъпвате полите и да се препъвате в тях; аз съм вещица, която омагьосва мъжете да не ви носят златен накит вкъщи, а само бърсалка за съдове; аз казвам на ветровете да ви събарят керемидите от покрива, а на мухите – да ви плюят яденето, на розите – да издивеят и да раздират роклите ви всеки път, когато минете край тях.

– Моля, дръжте се сериозно! – съдията се опитваше да я смъмри. Но после допълни благосклонно – Искате ли да кажете нещо във Ваша защита, или не?

Циганката се върна на мястото си и се облегна нагло назад в стола си. Извади една дива ябълка от джоба си, плювна върху нея и я изтърка старателно в полата си, след което зарея презрителния си поглед във високото празно пространство над главите на своите обвинители и съдията.

– Да разбирам, че не. Моля, да бъде призован следващият свидетел по делото.

Мургавата госпожица се прозина от отегчение и въздъхна. Беше се отпуснала назад и предъвкваше ябълката в опит да разсее скуката, налегнала я от безкрайното съзерцаване на хората, които се нижеха пред очите й като керван от мулета. Сякаш не я обвиняваха в нещо престъпно, а се оплакваха просто, че юздата ги стяга или, че самарът ръби гърба им. Тя вътрешно се смееше на тези магарешки неволи, които й се струваха дребнави и глупави, но магаретата нямаше как да го осъзнаят. А пък и тя не говореше на същия език като тях, за да можеха да се разберат.

Разсилният извика:

– Да влезе, госпожа Янкович!

Вратата се отвори и в нейните очертания се появи стройна дама, на около 30 години, в изискан тоалет, който следваше плътно извивките на талията и бедрата й. Разнесе се приглушен шепот, а тълпата в залата се извърна, за да я огледа по-добре. Мъжът й беше известен бижутер, който имаше магазини в Белград, Виена и Париж. Живееха в живописно имение в покрайнините на градчето, с огромна къща и просторни гористи местности и ливади, напълно в европейски аристократичен стил. Младата жена ходеше по пътеката с отмерена и бавна походка, а щом стигна свидетелската катедра се спря и повдигна лице към съдията. Тя свали сатенената ръкавица от дясната си ръка и без да поглежда нито Библията, нито служителката, която я държеше пред нея, повтори без да се замисли думите:

– Заклевам се да говоря истината, само истината и нищо друго освен истината.

– Можете да седнете! – нареди съдията. Когато тя зае мястото си зад катедрата, той отново се обърна към нея:

– Моля, обяснете ни откъде се познавате с госпожица Симза.

– Не бих казала, че желая да имам в числото на приближените си хора като ...

Съдията я прекъсна:

– Моля, придържайте се към добрия тон! Познавате ли, или не, госпожицата?

– Да, познавам я.

– От кога я познавате? При какви обстоятелства се запознахте с нея?

– Преди няколко месеца, съпругът ми получи поръчка от господин Караджорджевич да изработи златен годежен пръстен, инкрустиран със светлосин сапфир. Двамата ни бяха на гости в лятната ни вила, за да може да бъде взета мярка за пръстена, а и понеже любовните им отношения се пазеха в тайна.

Настъпи силно стъписване, примесено с неодобрение. Господин Караджорджевич беше едър земевладелец, но всички го познаваха и като благочестив и изключително набожен християнин.

– Господин Караджорджевич, дойде да отмени поръчката на пръстена дни преди крайния срок, поради което бе невъзможно мъжът ми да изпълни неговото искане, нито да му върне парите. Обяснението, което получихме от господина, беше, че той е бил омагьосан, което тогава, естествено, ни прозвуча изключително неправдоподобно и съпругът ми беше принуден да го изгони от дома ни. Малко по-късно обаче, аз също станах жертва на подобни кошмари, които отнеха вътрешния ми мир и почти успяха да ме уверят, че нещата, които сънувам са действителни, а не плод на въображението ми. Моля да бъде взето предвид, че нощните ми видения бяха съвсем кратко време след срещата ми с госпожица Симза. Това ме кара да се чувствам убедена – още повече, след като не съм единствения човек в залата, на когото му се е случило подобно премеждие, – че тя е виновницата за големия душевен дискомфорт, който изживявам.

– Готови сме да Ви изслушаме!

Младата дама започна с отчетлив тон, сякаш наблюдаваше всичко наяве пред себе си:

– Сънувах, че влизам в трапезарията с бутилка отлежало Romanée-Conti от избата на мъжа ми. Извадих от бюфета гравирана кристална чаша и с огромно удоволствие я напълних почти догоре. Виното блестеше като нажежена червена лава, но, странно, – имаше неприятен вкус. Оставих го настрана. Вдигнах капака на подноса пред мен. Вътре лежеше задушен заек, заобиколен със зелено каре от маруля и малки навити лозови сърми във формата на турски възглавнички, върху които заекът бе положил морно глава. Тя бе украсена с чудесна, ръчно изработена броеница, която опасваше като венец черепа му, а лилавите й седефени зърна се разстилаха по гръбначния стълб и накрая падаха близо до ребрата, покрити с тънка, прозрачна кожа. Взех вилицата и се приготвих да я забода в месото, както граблива птица забива ноктите си в плячката, която след малко ще разкъса. Изпитвах опияняващ екстаз от силата, която притежавам – усещане за надмощие на орел, самотно извисен над каменистите урви или на сова, спускаща се през нощта върху дребен бозайник с победоносен вик. Този екстаз, с който завършва всеки старателно потискан копнеж, останал твърде дълго неудовлетворен.

Бях се навела напред със затворени очи и вдишвах аромата на горещия балсамиран труп, а тялото ми се бе изкривило в гърбица на лешояд. В този момент зъбците на вилицата ми пронизаха плешката на заека, като смъртоносната стрела на ловец, и аз жадно я поднесох към устата си, която се беше напукала и изсушила, сякаш изгоряла от слънцето земя. Налапах голяма мръвка и от гърлото ми избликна мощен фонтан от слюнка, стече се по езика и заля с пяна сливиците ми. А зъбите ми, застинали безчувствени и бездушни воденични камъни, изведнъж оживяха и се раздвижиха. Започнаха да мелят с грохот заседналото, като удавник между тях, парче месо.

Хапката обаче беше толкова твърда, че щеше да ми счупи кътниците и аз бързо я изплюх непокътната, както морето понякога изхвърля от дълбините си товари на кораби или отдавна изгубени вещи, които не е успяло да смели след като е погълнало.

Месото падна на масата без да е променило ни най-малко формата си от съприкосновението с моите зъби. Реших, че прислужницата ми е задрямала и го е препекла твърде много, което ме вбеси:

– Защо си станала толкова отпусната и ленива, че те мързи да ми сготвиш един заек както трябва? – развиках й се аз, когато дойде при мен. – Да не мислиш, че като живееш в дворец, от пепеляшка вече си се превърнала в принцеса? – скочих да намеря нагайката, за да я нашибам за назидание.

В яростта си бутнах една порцеланова ваза с хризантеми, която падна на мраморния под с трясък и издрънча, но не успя да се счупи. Прислужницата ми се хвърли на земята да събира цветята и след като ги нареди внимателно обратно във вазата, й заповядах да отнесе заека на ловджийските ми хрътки. Тя побърза да го вземе и да изтича на двора при кучетата, преди да съм грабнала камшика. Забави се прекалено дълго и, понеже вече бях ужасно гладна и изнервена, излязох да я търся с мисълта, че този път здравата ще я напердаша, поради нейното нахалство, което беше преминало всякакви граници.

Когато я намерих, тя хапеше кокалчетата на пръстите си в недоумение и беше готова да се разплаче от безсилие. Изглеждаше ми толкова разстроена, че желанието ми да й се карам и да я бия, някак се изпари. Погледнах неволно към мястото, където падаше погледът й, но отначало не забелязах нещо нередно. Заекът лежеше в тревата между хрътките, а те го бяха наобиколили. Душиха го, но след това обръщаха муцуните си и си тръгваха. Казах си: „Обонянието им, изглежда, се е повредило. Трябва по някакъв начин да го възбудим, за да се отключи техният инстинкт.” Подвикнах на девойката:

– Донеси одраната кожа на заека и го повий в нея като пеленаче.

След като тя изпълни заръката, аз продължих:

– Сега му закърпи кожухчето с игла и конец, за да заприлича на жив и хрътките да могат да го разпознаят.

Слугинята го заши. Помислих си: „Уви, не се получи точно образът на животното, създадено от Бога! Клепачите му никога вече нямаше да се отворят сами, нито ребрата му да се повдигат учестено. По-скоро, една добре скроена имитация – безжизнена машина от кости, мускули и сухожилия. Тяло без душа, прах от прахта ...“

Хрътките отново се приближаха. Аз доволна отбелязах:

– Гледай сега, как набързо ще го разкъсат!

Бях втрещена! Те го хапеха, но после отскачаха жално и скимтяха, а острите им зъби се търкаляха до непокътнатото тяло на тази прокълната твар!

По някое време се опомних. В главата ми премина: „Създателят ще направи да им изникнат нови зъби, по-остри и по-здрави от предишните.” Това прозрение ми донесе неочаквано успокоение. Гладът отново сви в болезнен спазъм вътрешностите ми и аз потърсих с очи слугинята:

– А, ти, вместо да стоиш с отпуснати ръце, иди да ми сервираш нещо свястно на масата!

Когато тя се втурна към къщата, аз реших да мина по пътеката, криволичеща през лятната ми градина. Розите бяха надигнали прелестните си главици към слънцето, а по върховете им блестяха лъчите му, които ги красяха подобно на малки златни коронки. Червените им устни бяха притихнали в затаена въздишка към него – момичета, съзерцаващи своя красив, но недостижим принц да препуска с огнената си колесница по небето.

Насадила съм този храст с декоративни рози в края на градината. Те изглеждат толкова крехки и беззащитни, но, както всяко малко нещо в природата, са изключително агресивни. По-темпераментни и чаровни са от останалите ми цветя, за да могат да ме манипулират. Ухаят много по-силно от обикновените рози и така в никакъв случай не може да забравиш да ги полееш – винаги ти напомнят натрапчиво за своето присъствие. А, ти, в страха си да не ги изгубиш, постоянно угаждаш на всичките им капризи.

Нещо обаче и тук не беше наред. Огледах се внимателно. Пчелите, които, обикновено, всеки ден идваха да си устроят разточителни пирове с цветни коктейли, сега ги нямаше!?

Друг път те се настаняваха удобно на ръба на венчелистчетата и бавно всмукваха с хоботчетата си сладък нектар, подобно на турски ходжа, кръстосал крака върху извезано килимче и вдишващ опияняващо наргиле или на богат римлянин, излегнал се на ниския си креват, отпивайки амброзия от сребърен ритон, зад мек прозрачен балдахин.

„Къде са отлетели днес лакомите пчели? Нима са отишли да се угощават на друго място?” – запитах се учудено, а едно нарастващо безпокойство започна да се прокрадва в съзнанието ми.

Повя лек бриз и разтвори срамежливите розови листа. Наведох се и поех дълбоко дъх, но не усетих никакъв мирис.

Полудявам ли или цялата природа се е побъркала? Хрътките ми не искат да ядат заек, пчелите не идват в градината, а красивите ми рози са изгубили аромата си?!

В тревата съгледах два бръмбара – единият – зелен, а другият – кафяв, – които бях забелязала да лежат мъртви още преди два дни. Недалеч от тях се намира малък мравуняк, напомнящ на вулкански кратер, чийто полегнали склонове са обрасли в зелен мъх. От него непрестанно изригва огромно множество черни, катранени мравки и те плъзват по земята като санитарни работници, пречистващи я от разлагащите се трупове на листа, зърна и насекоми. Тези мравки, чиито глави, с форма на търнокопи, откриваха и разпознаваха безпогрешно ненужните животински и растителни отпадъци, сега подминаваха, без да проявяват никакъв интерес, мастиленозелената и меднокафявата черупки, паднали в тревата като отронени есенни листа. Чудно беше, че сега, когато нямаше как да отлетят, нито да избягат и можеха да станат лесна плячка на прелитащите отгоре им врабчета или лазещите по земята насекоми, никой не ги закачаше. Какво благоговение пред вечния им сън!

Паяк беше разстлал изкусно мрежата си, като покривало, върху тънките, изсъхнали от слънцето треви с цвят на злато. Там, обвита в дебел пашкул, висеше муха, която затворена в черния ковчег на собственото си тяло, не можеше да избяга и чакаше търпеливо да бъде изядена с надежда да се прероди. Ах, но какво ставаше – защо тази муха, която гледам от онзи ден тук, също не беше помръднала от мястото си и още продължаваше да жужи?

– Сигурно моите очи ме лъжат – всичко това не е истина! – започнах да си говоря на глас.

– Трябва да си купя очила. Сетих се, в нощното шкафче на съпруга ми има един стар чифт, който той вече не използва.

– Его ги! – завъртях наляво и надясно лицето си в огледалото. – Прилягат ми чудесно!

Погледнах през прозореца: Леко е размазано, но все пак отблизо виждам добре!

Отидох в градината и се надвесих над розите, бръмбарите и тревите:

– Но … какво се случва? Тези очила са по-развалени от очите ми? Сигурно мозъкът ми халюцинира от силната горещина?

Телата на пълзящите мравки са съчленени от миниатюрни опали; елитрите на бръмбарите, които лежат в градината ми, са кристали – малахит и гранат. О, Боже, къде съм попаднала? Цветовете и дръжките на розите ми са направени от рубини и смарагди! Дали всичко тук не е омагьосано? Но момент, преди малко нещата изглеждаха по друг начин – сигурно очилата са прокълнати!

Захвърлих очилата в тревата и избягах. Мъжът ми се зададе по пътеката.

– Виж какво ти нося! Исках да ти го подаря на рождения ден, но не можах да се стърпя и ти го давам няколко дни по-рано.

Подаде ми ковчеже от слонова кост.

– В момента съм разстроена – не искам нищо друго, освен някой да ми върне света.

– За какво говориш, мила моя?

– Трябва да съм загубила ума си, защото не чувствам нищо. Струва ми се, че нямам нито обоняние, нито вкус, нито мога да виждам.

– Ела да те пипна. – той сложи ръка на челото ми. – Бъди спокойна! Няма нищо, за което да се тревожиш. Сега си отвори подаръка за рождения ден!

– Имаш право. Може би съм си въобразила. – Повдигнах капачето и видях златно сърце на верижка. Невероятно е!

– Можеш да си го сложиш още сега и съм сигурен, че всичко ще ти мине, когато се погледнеш в огледалото!

Той мина зад мен и закопча плетената верижка на врата ми. Опипах с ръка шията си и я плъзнах надолу към гърдите, за да мога да наглася внимателно металното сърце между тях. Задържах там пръстите си за миг и с ужас установих, че нямам пулс!

Обърнах се към мъжа ми, но той беше изчезнал. Започнах да пищя и да тичам из къщата като обезумяла в истерично търсене на нещо, което смътно разбирах. От спалнята долових едно леко ритмично туптене и веднага осъзнах какво съм търсила през цялото време! Търсех сърцето си, което някой беше скрил от мене! Втурнах се в стаята и съгледах един часовник, който най-невинно продължаваше равномерно да тиктака! Скочих с всичка сила върху него и след кратка борба успях да го откача от стената. Разтръсках го – бях убедена, че истинското ми сърце е вътре и ще изпадне от кутията, но накрая той издрънча и една кукувица изхвръкна с крясък.

Събудих се обляна в пот!