Обич моя
Вървяхме с теб... така забързани
Да усетим телата си,сърцата си в топлата ни прегръдка с парещи устни и любимия поглед така нежен и див.
Толкова тъмна лятна нощ, всичко беше красиво и пусто нямаше никой, който да ни види, беше само нашето време тук и сега, заедно с моето момче, превърнало се чаровен мъж с най-прекрасната усмивка.
Нашия смях кънтеше сред вълните, а ние бяхме така щастливи след дълга раздяла, имахме толкова любов в сърцата. Забравили за всичко друго, седяхме един до друг и се любувахме на страстта, която беше в душите ни.
Толкова си липсвахме, а от вълнение и двамата мълчахме, замислени как да споделим за любовта, която изпитвахме.
Аз го обичах толкова силно, но дали той мен, не знам. Беше като скала неразгадаем и велик, най-вече достоен за красивото цвете, което беше неговата съдба. Не може да избяга от нея.
Беше моят крал... толкова красив и жесток,той беше олицетворение на моят идеал. Прекрасен мъж, но дали ме обичаше, не знаех.
Как да прекъсна този миг с моите съмнения. Времето беше спряло, а ние все така се гледахме. С необяснима любов. Просто ние... и Ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гена Григорова Всички права запазени
