"Обичам те!"- каза тя.
Имаше едно момиче- нежно и красиво с огромната нужда да обича и да бъде обичано. Търсеше и все не намираше своя принц-така мечтан нежен и красив.Но намираше само груби лица, които излъчваха всичко друго, но не и любов.Вскички желаеха плътта без да ги интересуват чувствата, без да се замислят, че в живота не всичко е пари и удоволсвие,че има и нещо по-дълбоко, по-ценно и така желано от нея- любовта!В живота си тя бе срещала много мъже.Във всеки от тях тя харесваше по някоя черта- в един красотата в друг роматизма в трети чарът.Но никой не предизвикваше в нея любов.Една вечер стоейки на морския браг тя си мислеше: "Как искам моят принц да се роди от морските вълни.Да е нежен като морски бриз, да ме гали като морските вълни. С тъмни коси като ноща и сини очи като морската шир." И заплака... "Защо...защо...защо морето не може да ражда принцове от моите мечти, както мида ражда бисер от обикновена песачинка..защо?" Цяла нощ момичето плака за своя принц.Мисълта за него я убиваше, убиваше я мисълта че не може да е с него..,че той не съществува.В карайна сметка момичето реши да забрави своя принц.Онзи принц с тъмни коси и нежни сини очи...
С много усилия момичето погреба своя принц- там на морския бряг.Постара се да го забрави.. Животът продължи и без принца той бе вече мъртъв.Тя срещаше все същите студени лица, все същите каменни сърца.Но сякаш света беше мъртъв, тя живееше сред чужди и непознати същества.Един ден момичето срещна едно момче.Той сякаш бе като всички други - тя махна с ръка и продължи напред.Но сякаш съдбата я сблъскваше все с този човек.Тя се спря- той явно притежаваше нещо по различно от останалите.Сърцето му бе открито, думите му красиви,а чувствата нежни.Сякаш него бе чакала винаги, сякаш бе... Нейният принц?!Сърцето и затуптя лудо, не можеше да си поеме дъх...нима бе той?Момчето бе със сини очи и кадифена коса, бе нежен и мил и явно я обичаше.То и се кълнеше в безграничната си любов и обещаваше, че никога няма да я нарани.А тя стоеше пред него- познала своя принц и мълчеше.А отвътре чувствата напираха и и се искаше да каже толкова много неща, а от устата и не излизаше нито звук.А момчето говореше...Говореше колко много я обича, как тя е смисъла на неговия живот,как никога не би и причинил болка,а тя мълчеше.А така искаше да му каже колко много го обича, как го е чакала толкова дълго време,как онази нощ тя го бе погребала,а днес той стой пред нея.Искаше да му се извини, че бе престанала да вярва в него и в любовта.Но не успя момчето си тръгна преди тя да успее да му каже всичко това.Момчето замина с обещанието да се върне някой ден.Днес момичето чака своя принц.И тъй като не успя тогава да му обясни стихията от чувства които изпитва, днес това моиче казва своя принц: "Принце на моите мечти обичам те!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Яна Михайлова Всички права запазени
