Беше тихо, бях се сгушила в меката си възглавница и чаках да дойдеш, но уви, ти не идваше. Минаваха минути, часове, а аз си стоях сама в ъгъла на мрачната стая. Капка студена сълза се разби на малки изумрудени кристалчета по лицето ми. Беше ме страх, тишината ме пречупваше... изведнъж чух шум. Силна надежда изгря в моето съзнание, както слънце при изгрев на хоризонта. Вдигнах плахо поглед, но нищо не виждах. Очите ми бяха покрити с тъга, която не ми даваше да прогледна реалността. Макар и за момент си помислих, че ще ме зарадваш с присъствието си. Да, моите илюзии бяха големи, колкото чувствата ми... много! И ето, озовах се в същата ситуация на самота и   отчаяние. Отново ме хвана смразяващ страх, не знаех какво да правя, оставаше ми единствено да стоя и да чакам моя любим. Минаваха години, а аз все си стоях сама без любовта ти, без да виждам нежния ти поглед и лъчезарна усмивка, без да усещам силните ти ръце. Наистина всичко изглеждаше отчайващо. Гледката пред очите ми беше еднообразна... гледах през прозореца как деня казваше „Здравей” на луната, а тя от своя страна „Сбогом” на него, така и не оставаха заедно... хм, това ми напомня за някой?! Знаеш ли за кои? За нас... казвам го с голяма тъга в сърцето си... Искам да те видя, тъжното ми настроение се превърна в силна ярост. Започнах да блъскам, да тръшкам, крещейки без глас да назовавам  името ти. Пак нямаше ефект, кажи ми какво да направя, за да дойдеш при мен отново... мълчание...

 Изведнъж чух глас, отворих очи и те видях. Боже, не можех да повярвам, наистина си ти. Оказа се, че целият този ужас е бил просто един сън. Гушнах си те силно с успокоение и не исках да те пускам. Ти, мое слънце, си с мен и ще бъдеш и занапред! Обичам те...