Трябва да направя нещо...

Озоновите облачни въздишки, които препускат по семеотводните канали на времето, ме завличат насилствено в един новороден водовъртеж. И го правят така, сякаш имам нужда от него. Като че ли свикнах да дишам небе след хилядите ми полети, но тези озонови въздишки са наистина тежки, непознати и непоносимо стряскащи – като мускулни спазми.

Какво да правя?!

Карат ме да се влюбя в нещо, което винаги съм ненавиждала – Спокойствието.

И го правят добре.

Старателно, грижливо, с прекалено и нежно усърдие, с някаква строга и монотонна грация, като че ли биха дали живота си за това влюбване.

И го правят красиво.

Водовъртежът засмуква всичките ми истерии и крясъци и ги прецежда през неуловимата си почти безрецепторна материя. Сега... Той всъщност съм аз, защото, когато всички неврози са погубени, от човек остава само един повсеместен водовъртеж. Неспирен, трескав, бълнуващ. Един и същ. Цикличен. Омръзващ и втръсващ до кръвосъсирване.

Моето озоново Спокойствие също е влюбено. Но не в мен. А във водовъртежа ми. Не сме ли най-съвършената двойка? Не. Защото съвършенство има само в природата, а аз не съм природно спокойна. Концентричните кръгове на неговите дълбочинни погледи ме отвращават. В стремежа си да ме хипнотизира, то дори съблича кожата си. Но защо, когато тази негова псевдо-дреха е на другия край на стаята, започвам да треперя в един нервен и дразнещ такт? Голотата ме дразни. Явно наистина имам нужда от него.

То ме дебне, втренчва се в мен, не говори – мънка нещо под разбития си от многото мои отхвърляния нос и чака, разтворило разкривените си спокойни устни, като че ли не е целувало от цяла вечност. Чака на входа на полуподвижните ми челюсти, за да усети докосването на изсъхналия ми, жаден език. Разбира се, че не бих му го дала. Спокойствието само по себе си сигурно знае, че няма начин да утоли жаждите ми, нуждите ми и мен. На него му е достатъчно, че успя да ме превърне във фуния от иначе стрелящобушуваща вода, която някой силно е стиснал в обятията си и тя сякаш спи, диша, но спи. Жалко Спокойствие... Защо вместо да ме превръща в каквото и да било и да праща озонови въздишки по мен, не погали отровнозмийската ми коса, защо не ми написа по въздуха “Обичам те”, защо просто не ме прегърна... Аз щях да му се отдам, защото съм наивна и лесно припадам от водовъртежи...

Ако някога успея да се преборя със себе си, с удоволствие бих станала неговата вярна и любяща съпруга. Бих го носила на гърба си като лека сатенена плащеница, бих се превърнала във неговото собствено клонирано спокойствие, бих му осигурила тази вселенска хармония, за която то бленува откакто... Но нима съществува такова светоунищожително оръжие срещу плясък от пеперудени криле? Ако има, нека Спокойствието го намери и просто се гръмне, защото мозъците все още не са достигнали тази висота. Затова и проклетото Спокойствие ще остане живо. Сега разбирам.

То всъщност не чака целувката ми.

Тези озонови въздишки тежат повече от всякога.

Мога ли  просто ей така, стоически, да издържа на натиска?

Мога ли да изгоря в съпротивлението си?

Аз знам, те не чакат целувката ми.

Чакат моето захапване.

Трябва да направя нещо...

Трябва да сваля проклетото Спокойствие от гърба си.

В противен случай

                                                                    ...някой би помислил, че съм луда...