Пионерски лагер - 2-ра част
Това го изкара от вцепенението и той се обърна в посока на звука. Не виждаше нищо. По поляната все още се стелеше мъглата, а огромната пълна луна осветяваше лагера. Донко насочи фенерчето си към гората, но в следващия момент го изгаси. Светлината щеше да го издаде. Дишаше учестено и въпреки хладния нощен въздух от него се стичаше пот на вади. Беше облечен само с пижамата си, а чехлите с които беше обут се бяха изхлузили от краката му. Страх го беше да помръдне, а знаеше, че трябва да бяга. Шумът приближаваше и вече ясно се долавяха тежките стъпки на някой или нещо. Съвсем скоро щеше да се появи на поляната. Донко паникьосано взе да се оглежда на всички посоки. По едно време спря. Мъглата! Въпреки, че пъплеше ниско по земята, щеше да е достатъчна за да се скрие в нея. Беше много плътна и можеше да го прикрие. Така, лазейки щеше да се добере до къщата и там да се притаи. Той легна по корем на тревата и като внимаваше да не издава шум, тихо запълзя в посока на постройката. В съзнанието си все още виждаше обезобразените и изкормени тела на своите учители. Ужасът му беше неописуем. Единствено животинския му инстинкт за самосъхранение го караше да забива пръсти в земята под себе си и да се предвижва напред.
Този път ревът беше по-ясен и ужасяващ от предишните два. Чуваше се от съвсем близо. Нещото което го издаваше вече беше на поляната! Донко стисна очи и зъби и замръзна. Не знаеше още колко му остава до къщата и дали изобщо ще стигне до нея. Лицето му беше забито в тревата и той едва дишаше. Туп-туп-туп – стъпките…туп-туп-туп – сърцето му! Идваше му да стане и да побегне като луд на където му видят очите, но разумът му казваше да не мърда от мястото си. Стъпките спряха и това, което момчето чу го ужаси повече от далечния рев. Звукът идваше от съвсем близо и беше като смесица от ръмжане и грухтене. Силен, резониращ, гърлен звук. Всеки момент то или той щеше да го открие. Трябваше да бяга. Донко напредна мускулите на тялото си и се приготви да се изстреля в лудешки бяг. Едно…две…три! Нищо. Тялото не го слушаше и не изпълняваше командите му. Страхът беше взел превес. Той отново се отпусна. Ръмжането се чуваше ясно, но сега като, че ли взе да се отдалечава. Донко наостри слух. Да, наистина се отдалечаваше. Без да чака покана, той отново тихо запълзя. След всяко преплъзване по земята, спираше и се ослушваше. Не знаеше колко време продължи всичко това, но му се стори цял век. Затова, когато усети, че докосна бетона върху който беше построена къщата тихо въздъхна. Трябваше да бъде много внимателен. За да влезе в спалното се налагаше да излезе от прикритието си. Навдигна леко глава и когато част от нея се показа над мъглата, видя, че се намира точно пред стълбите на постройката. Вратата беше отворена. Все така пълзейки, той изкачи трите бетонни стъпала и се шмугна в помещението. Сега вече можеше да се изправи. С тихи стъпки отиде в дъното, до неговото легло, застана на колене върху дюшека и погледна през прозореца. Очите му се облещиха, а ченето му увисна. До пилона, където бяха вързани изкормените тела на учителите му, сега беше застанало нещо огромно. Нещо не виждано дори и в най-големите му кошмари.
Приличаше на човек, но беше много по-едро. На фона на лунната светлина, Донко можеше да различи огромната гърбица която имаше този звяр. Беше гол, само с някаква препаска на кръста. Височината му със сигурност беше над два метра. Той се въртеше около телата и ги побутваше с огромните си лапи. Ясно се чуваше гърления звук който издаваше. Изведнъж изрева диво и с едно движение на ръката, откъсна главата на единия труп. Донко извика от ужас и почти веднага, запуши устата си с двете ръце. Късно! Звярът го чу и се обърна в посока на къщата. Поседя така няколко секунди и после бавно тръгна към момчето. С всяка крачка засилваше походката си, докато накрая не започна да бяга. В ужаса си Донко се скри под леглото, като наивно мислеше, че това ще го спаси. Той легна по корем на пода така, че да вижда вратата и почти си забрани да диша. Само секунда след това се появи и звяра. Беше огромен. Толкова едър, че за да влезе през вратата, трябваше да се наведе. Когато видя лицето му, Донко усети слабост и беше пред припадане. Това не беше лице на човек, а на нещо изродено, на урод. Имаше дълга, но много рядка коса, която падаше на фитили върху мускулестите му рамене, а скалпа му ясно личеше под нея. Едното му око беше изскочило от очната ябълка до такава степен, че още малко и да увисне на лицето му. Носът беше месест и силно изкривен на една страна, а устата с огромна долна устна, която висеше надолу и от нея капеха лиги. Кривите му жълто-черни зъби приличаха на ножове. Тялото му беше много едро и силно окосмено, а препаската която носеше на кръста - направена от вълча кожа.
Като прекрачи прага на помещението, звяра се огледа и с див рев започна да преобръща леглата и да хвърля къде каквото намери в въздуха. Беше подивял. Разкъсваше дюшеците и възглавниците с такава лекота, че все едно къса хартия.
Донко беше вцепенен. Нито можеше да помръдне, нито можеше да мисли, нито да извика. Лежеше под леглото и очакваше съдбата си. И тя не закъсня.
Когато звяра доближи неговото легло и само с едно движение го захвърли на другата страна, момчето дори и не направи опит да избяга или да се защити. Само лежеше на пода с широко отворени очи и уста и дишаше на пресекулки. В един момент усети как чудовището го хваща за единия крак и го повдига високо нагоре.
Донко увисна във въздуха, а главата му беше срещу тази на урода само, че обърната надолу. Звяра започна да го души с кривото си подобие на нос и да издава онзи ужасяващ гърлен звук. Между зъбите му се подаде гнусния лигав език и започна да обхожда лицето на момчето, като, че ли искаше да го опита.
Постепенно вцепенението взе да напуска Донко и той започна да рита с крака, да маха с ръце и да вика. Ефекта беше, че само ядоса това ужасяващо подобие на човек. То изрева силно и запрати момчето към дървената стена на помещението. Донко се удари в нея и падна по корем на пода. Изохка от внезапната болка която изпита и обърна глава към звяра точно в момента в който той протягаше огромните си ръце към него. На свой ред момчето вдигна своите към главата си в наивен опит да се защити и в този миг чу:
- Чиба!
Донко погледна между пръстите си и видя, че на вратата е застанал човек. Нормален човек. В една си ръка държеше нещо като дебела тояга.
Звярът се беше обърнал към новодошлия, гледаше го с огромното си око и тихо ръмжеше.
- Чиба! – повтори заповеднически човека.
Тогава гърленото ръмжане се превърна в говор и се чу едно хъркащо:
- Мооой…
Човекът пристъпи няколко крачки напред, вдигна тоягата нагоре и за трети път каза:
- Чиба! Не е твой!
Чудовището бавно се обърна към Донко, озъби му се и изскочи през прозореца. Няколко секунди след това, потъна в тъмната гора, като ревовете му се чуваха дълго след като се изгуби в нощта.
Въпреки, че момчето беше клекнало, опряло гръб към стена и трепереше, почувства някакво страхотно облекчение. Беше спасен от лапите на този урод. Слава богу.
Човекът се доближи до него и се надвеси над лицето му. Донко го позна. Това беше управителят на лагера. Този който ги настани, когато пристигнаха тук. Но още преди да се опомни и да каже каквото и да било, човекът опря тоягата си в гърдите му и просъска през зъби:
- А теб…Теб как сме те изпуснали, копеленце гадно?
Донко дори нямаше време да асимилира какво чу. Управителят вдигна дървената тояга нагоре и я стовари върху главата му. Той се просна безжизнен на пода. Беше в безсъзнание.
Когато отвори очи, тъмнината го блъсна в лицето. Не виждаше нищо, но чувстваше ужасна болка от ляво на главата си. Изстена. Опита се да допре ръка до болното място и чак тогава усети, че е вързан. Ръцете му бяха омотани зад гърба, а въжето беше опънато чак до краката му, които също бяха вързани и силно присвити назад. Инстинктивно опита да се освободи, но колкото повече се дърпаше, толкова повече въжето се затягаше около китките му. Силната болка го отказа да продължи с опитите си.
Намираше се в някакво помещение, което нямаше прозорци и миришеше на застояло, на плесен. Спомни си, че същата миризма беше усещал, когато ходеше на село при баба и дядо. Мазето на старата им къща миришеше точно по същия начин. Това го накара да си помисли, че се намира в мазе. Беше изключително изплашен и ужасен от всичко което се беше случило. Спомни си звяра, който го облизваше по лицето с гнусния си език и потръпна. Дали беше сам тук? Ослуша се. Нищо! Дали да извика? Беше го страх, но пряко сили каза едно тихо:
- Има ли някой?
Тишина! Никой не се обади. Той напрегна очите си в опит да различи нещо в тъмнината, но без никакъв успех. Отново прошепна тихо:
- Ей…има ли някой? – гласът му трепереше.
Този път чу някакъв шум от ляво на него. Стресна се. Какво беше това? Човек или някоя животинка? Секунди след това обаче, един познат глас се обади:
- Донко? Ти ли си? – беше гласът на Силвето.
- Силвия? – сърцето на момчето подскочи от необяснима радост - Аз съм, да! Чуваш ли ме? Силве?
- Чувам те – каза тя, като хленчеше тихо – Какво става? Защо сме тук?
- Не знам…Ти…Ти спомняш ли си нещо?
- Спомням си, че си легнах да спя – тихо каза момичето – А като се събудих бях тук.
- От кога си будна? – попита Донко шепнешком.
- Не знам…- момичето заплака – Страх ме е…Защо сме тук?...
- Силве…тихо…Може да ни чуят – опита се да я успокои той – Не плачи.
- Страх ме е беее – не спираше да плаче тя – Страх ме еееее…
- И мене ме е страх…- каза Донко – Ела до мен…Можеш ли?
- Какво ще стане с нас?...- продължи да хленчи момичето без да обръща внимание на думите му – Искам при тате и мамааа…
Донко направи усилие да се приближи до нея и изведнъж спря. Над тях се чу шум от стъпки. Ясни и отчетливи. Идваха към тях. Децата се сковаха от страх. С всяка изминала секунда някой ги приближаваше. Не един! Стъпките не бяха само на един човек, а на повече! Спряха се на метри от тях и малко след това се чу как някой отключва вратата. Когато тя се отвори на слабата светлина която влезе в помещението се видяха два силуета. Миг след това една едва мъждукаща крушка светна. По-едрия затвори вратата след себе си и се доближи до децата.
- Кой? – въпросът беше отправен към другия мъж.
- Първо нея – той посочи към Силвия – после и него. Тази нощ трябва да приключиш и с двамата.
Донко веднага разпозна хриптящия и съскащ глас на човека, който го беше ударил с тоягата по главата. Управителя на лагера. Думите му се забиха в съзнанието му като стрели. Какво значеше това ,,…да приключиш и с двамата,,?
Мъжът се доближи до тях, изгледа ги кръвнишки и след като се изплю звучно на земята се обърна и излезе от помещението. Донко погледна към Силвия. Тя се беше свила на кълбо на земята, като трепереше и издаваше хълцащи звуци. Той се огледа. Затворът им наистина се оказа нещо като мазе. Поне със сигурност беше под земята. Не беше никак малко обаче. Доста по-голямо от хола на техния апартамент. Под мъждукащата крушка беше разположена една стара метална и дълга маса. Беше раждясъла от влагата която се е просмуквала във времето. До едната стена на мазата имаше наредени дървени шкафове отрупани с какво ли не. Точно натам се беше насочил едрия мъж, който остана при тях.
Отвори едно чекмедже и извади нещо от там. Беше завито в някакъв плат. Постави го на масата и се обърна с лице към тях. Донко се вгледа в него. Струваше му се познат. Напрегна мисълта си и в миг опули очи. Това беше шофьора на автобуса. Той се приближи до Силвия, наведе се и я хвана под мишницата на едната ръка. Тя изпищя. Мъжът не й обърна внимание, а започна да я влачи към металната маса. Когато стигна до нея, повдигна я и грубо я тръшна отгоре. Момичето продължаваше да пищи.
- Недей…Остави я!… – извика в паниката си Донко.
Ония го погледна, приближи се до него и стовари мощния си удар в лицето му. Миг след това момчето усети как кръвта шурна от носът му. Заплака.
Мъжът се върна до масата и развърза Силвия само за да я завърже отново за ремъците, които висяха от страни. Разгъна плата с който беше увил онова което изкара от чекмеджето и със задоволство се усмихна. Пред погледа му се появиха любимите инструменти. Ножица, скалпел и нещо което наподобяваше ъглошлайф, но в по-малки размери.
Той взе ножицата и се надвеси над ужасеното момиче. Разряза нощницата с която беше облечена, а след това и гащетата й. Издърпа ги и ги хвърли на пода. Силвия остана гола, завързана върху ръждясалата маса. Започна да пищи неистово и да се мята във всички посоки. Мъжът спокойно постави ножицата на мястото й и взе скалпела. Погледна лицето на момичето и видя очите й готови да изскочат от орбитите си. Усмихна се и с един точно примерен удар заби скалпела под гърдите й.
Само за минута, момичето беше изкормено, а вътрешностите му вече се намираха в една мръсна ламаринена кофа, поставена до масата. Мъжът погледна към Донко. Той се беше отпуснал на пода и не даваше признаци на живот. От ужаса, който се разигра пред очите му, той си беше глътнал езика от страх и се беше задушил.
Сутринта на предишния ден
- Кога ще пристигнат? – попита жената току що влезлия в кухнята мъж.
- Към единайсет – отговори той без да я поглежда – Освен ако тъпоумният ти брат не осере нещата.
- Не е тъпоумен – извика тя и вдигна черпака с който разбъркваше ястието в тенджерата на котлона – Той щеше да стане хирург…
- Да ама не стана…’Щото е тъпоумен!
Жената си замълча. Надвеси се над котлона и продължи да бърка супата.
Когато назначиха мъжът й за управител на пионерския лагер бяха все още млади. Току що се бяха оженили и се чувстваха най-щастливата двойка на света. Правеха планове за бъдещето, мечтаеха. Тя много обичаше деца и мечтата й беше да работи като детска учителка. Когато виждаше на улицата някоя майка да разхожда детето си, тя се спираше и усмихнато ги изпращаше с поглед. Често сядаха със съпруга й в парка, близо до детската площадка и двамата се любуваха на игрите на малчуганите. О, колко много искаше да има собствени деца. Много!
Един ден, малко след като дойдоха да работят в лагера, тя разбра, че е бременна. Щастието й беше неизмеримо. Сияеше и постоянно си тананикаше детски песнички. Мъжът й също не оставаше по-назад. Беше сръчен човек и само за няколко дни направи, без ничия помощ една прекрасна детска кошарка. Представяха си как ще се роди едно приказно красиво детенце и те ще му отдадат цялата си обич и любов. Мечти…
Съдбата обаче беше решила съвсем друго. Младата жена вече беше в осмия месец и домакинстването взе да й тежи. Съпругът й разбира се помагаше, но работата по поддръжката на лагера го изтощаваше през деня и той все по рядко се включваше в къщната работа. Въпреки всичко къщичката която им бяха дали за да живеят в нея винаги беше спретната и поддържана.
Веднъж бяха поканили брата на жената да им гостува. Той беше двадесет и пет годишен мъж, ерген и студент по медицина. Мечтата му беше да стане хирург. С удоволствие прие да посети сестра си и зет си, за да се откъсне малко от дебелите учебници и шумния град.
Беше петък вечер и тримата бяха насядали на масата, която беше отрупана от вкусни гозби. Скара, богата салата, сухи мезета, пивка ракия и пенливо вино, сирене, кашкавал и какво ли не още. Говореха си, смееха се и накрая запяха. Младия мъж много се радваше, че скоро ще става вуйчо и къде на шега, къде на истина казваше, че ще направи от племенника си лекар. Вечерта мина много весело и когато всички се измориха от мохабета се отправиха към леглата.
Късно през нощта вратата на стаята на студента по медицина се отвори и зет му с нескрит ужас каза:
- Ражда…Жена ми ражда…Сестра ти…
Младия мъж скочи от леглото.
- Как ще ражда бе? Рано е още! – гласът му издаваше притеснение.
- Ражда – извика съпругът – Ела бързо!
И наистина тя раждаше. Имаше силни болки от контракциите. Беше плувнала в пот и стенеше.
- Донеси топла вода – извика братът на зет си – Бързо!...И кърпи!
Раждането продължи с часове. Беше много, много трудно и мъчително за всички, но най вече за майката. Когато бебето излезе тя дори нямаше сили да го погледна, а само се отпусна на леглото и затвори очи. Секунди след това чу как то изплака. Това я успокои и тя нежно се усмихна.
- Детенцето ми – тихо промълви и заспа.
Но, не било писано това да й донесе щастие. Не донесе щастие на никой. Напротив! Детето се беше родило различно от другите деца. Беше се родило изрод. Едното му око беше силно изпъкнало напред, нослето му беше сплескано и изкривено на една страна, а върху дясната страна на гърбът му ясно си личеше гърбицата. И за капак на всичко се оказа, че е слабоумно.
Мъката която изживяваха родителите и вуйчото на детето не може да се опише с думи. Майката не искаше да го кърми, понеже твърдеше, че това не може да е нейно дете.
- Моето дете е красиво и умно, а не като…т’ва – казваше тя и посочваше с отвращение кошарката, която бащата беше сковал.
На свой ред съпругът от няма и как, доеше една от двете козички които отглеждаха и даваше на детето да яде. През другото време не искаше да го поглежда.
Братът на жената се опита да продължи следването си, но неуспешно. Психиката му беше съсипана. Все по-често ходеше при тях в лагера и все по-дълго се заседяваше, докато накрая не остана завинаги.
Детето растеше и ставаше все по-грозно. Не можеше да говори, а само издаваше нечленоразделни гърлени звуци. Не му даваха да излиза навън и го бяха заключили в мазето на къщата. До такава степен се бяха отвратили от него, че дори когато му даваха храна, тя не беше сготвена, а в суров вид. Хвърляха му кокали и вътрешности на животни, които е убил бащата или от провизиите, които пристигаха веднъж седмично от града. Там живееше то, в мрак и самота. С течение на годините се превърна в гигант, който нямаше как да задържат при себе си и затова една нощ, бащата го изведе навън и тръгна с него към гората. Вървяха дълго докато не стигнаха една скалиста местност. В подножието й се намираше една пещера, която се превърна в новия дом на това създание. Така то заживя там и се превърна в див звяр!
С течение на времето психиката на жената съвсем се разби и тя полудя. Представяше си, че има деца и всеки ден им готвеше. Говореше на мъжът си за тях и му разказваше какви бели са направили. Той много страдаше от това, защото я обичаше. Много я обичаше. Искаше пак да бъде нормална, да си говорят и да се опитат да преживеят нещастието си. Уви…това нямаше как да стане. ,,Е, ами като няма да е нормална, нека поне да е щастлива,,- каза си един ден съпругът и се зае да я направи такава.
- Идват ли вече? – попита отново жената без да отделя поглед от тенджерата.
- Не още – отговори мъжът и погледна през прозореца – Имай търпение.
Автобусът спря на черния планински път и децата изскочиха като коркови тапи от него. Радваха се, викаха и се смееха. По едно време учителят им се скара и ги строи в две редици. Каза им по някоя и друга дума и бодро закрачи пред тях по пътеката, която щеше да ги отведе към пионерския лагер.
Шофьорът гледаше след тях с нескрито задоволство. На лицето му се появи една изкривена, жестока усмивка. Качи се на рейса, обърна и потегли в друга посока. След няколко завоя спря до едно дере и отиде до багажното отделение на автобуса. Отвори третата врата, която учениците не бяха ползвали и погледна вътре. Там със счупен врат и изцъклени очи, лежеше тялото на истинския шофьор. Той се огледа за идващи коли и когато се увери, че всичко е чисто, придърпа тялото навън и го запокити в дерето.
- Тази вечер вълците ще имат банкет – каза на себе си той и отново се качи в рейса. Сестра му щеше да е доволна.
Жената свали тенджерата от котлона, като я хвана с дебелите ръкохватки и я понесе по скърцащите стълби към втория етаж на занемарената къща. Тананикаше си весело. Когато се качи на етажа и застана пред една врата, тя леко се наведе на едната си страна и с лакътят я отвори.
- Как са на мама рожбите? – весело и усмихнато попита тя – Мама ви е сготвила чудно вкусна супичка. Който слуша ще има допълнително.
Жената постави тенджерата в средата на масата, около която бяха насядали десетина деца на различна възраст. Те всички мълчаха в очакване мама да им сипе в купичките пред тях. Лицата им бяха застинали в усмивки. Неестествени усмивки. Ако човек се вгледаше в тези лица щеше да забележи, че нищо в тях не помръдва, а погледите им са празни…като на кукли. Но не бяха кукли. Неее…Това бяха препарирани детски трупове!
КРАЙ
© Емил Стоянов Всички права запазени