ХАЙДУШКА ПОВЕЛЯ
ПОВЕСТ
ПО СЛЕДИТЕ
I
Две зими да лежиш без да станеш, е не само мъка и тегло за човек, свикнал да ходи из горите, да се бие със сабя и стреля. Това положение за хайдут Димо Загорчалията бе тегло. Довели го бяха тайно тук ранен. Искаше му се час по-скоро да умре.
- Боже! - шепнеха устните му. - Какво зло съм сторил? Защо ме наказваш?
Гледаха го хората от селото. Вдигаха го, хранеха.
- Че оставете един да се грижи, бе, хора. Така, виж, довели сме турчолята! - казваше им Вела вдовицата.
- Добре, добре казваш, Вело, ама кой?
- Как кой? Аз за какво съм. Ще го гледам. . . и толкоз. Двете ми деца ще ми помагат. И аз добро да направя, да е видено на онзи свят "за мене и за батя ви Димитър". Нали го затвориха и убиха турците.
Старейшините не умуваха много. Може би мъката по убития мъж, нуждата от мъж в къщи, някакво сходство в чертите им, караха Вела да пренебрегне страх, а какво ще последва, ако турски съгледвачи разберат, не й се мислеше. Решила бе и то стоеше над всичко.
Детск ...