Малкият принц загуби кралството в името на една роза.

Преди много години, докато все още носеше короната, той ме покани на чай и сладкиши. Любимата му беше истинска красавица – роклята й – пищна, в бордо, над горната й устна блестеше изкуствена капка роса, бодилът – заострен и лакиран в тон с тоалета. Стоеше изправена и докато отпиваше от чая, кутрето й стърчеше във въздуха. До сладкиша не се докосна, защото пазеше линия. Приглаждаше полите си с ръце и се оглеждаше в сребърните лъжички, свивайки бузи, тъй че да изпъкнат скулите. От време на време поглеждаше принца, примигваше бързо, пръскаше го с малко от аромата си и го питаше дали е красива, дали му е липсвала, докато си е завързвала пантофката и дали я обича. Той беше омагьосан от нея - непрекъснато демонстрираше вниманието си и пълната си отдаденост. Другите принцове се женеха за маргаритки, лилии, калии или лалета, но само той имаше до себе си роза, което го правеше дори по-горд.

По пътя обратно към полето си чудех, дали можеш да обичаш друг, ако сам се боготвориш. Но това без съмнение беше любов. Той обичаше нея, защото беше хубава, а тя него – защото той нея. Неговата същност нямаше значение. Тя щеше да обича всеки друг, който я третира, тъй както заслужава прелестта й.

Аз съм различен принц – полски. Там нямаме електроснабдяване и вечер, когато залезе слънцето не виждам образи и светлосенки. Чертите и формите се разлагат бавно, като залеза. Остава тежкия, омаен аромат на червените полски макове, облечени в намачкани, прости дрехи, които ме канят да легна с тях, да си почина, милвайки лицето ми. Молят ме шепнешком да им разкажа за розата, ако не съм уморен. Смеят се тихо и ахкат, възхитени от кралските нрави.