Поредният безименен разказ

- Денис, лягай си вече! Два след полунощ е, не ми пука, че се вижда еди-коя-си звезда. След десет минути да си в леглото! - тъмнокоса жена гълчеше сина си.
- Уф, да! Чух, лягам, лека нощ! - симпатичен тийнейджър се отдръпна от телескопа си, затвори прозореца и измърмори нещо. Като видя, че синът й се приготвя да си ляга, жената напусна стаята. Ако се беше вгледала малко по-съсредоточено в телескопа, щеше да забележи, че той изобщо не е насочен към звездите. По-правилно щеше да е, ако кажем, че беше настроен да гледа към отсрещната кооперация. И още по-точно към седмия етаж, средния апартамент. Там живееше Тя.

        Момичето, което се беше нанесло преди две години. Никога не й беше обръщал специално внимание - просто обикновено момиче. Виждаше я рядко, защото тя така и не се запозна с  "местната компания". Излизаше навън много често с приятелите си, явно не й трябваха нови. Останалите я мислеха за надута. На него му беше безразлична. Докато един ден не я видя как плаче, докато се връщаше към блока. Имаше нещо толкова красиво в мокрите й ресници, в стиснатите устни и разпилените коси. Сякаш за пръв път я виждаше. От този момент започна да я наблюдава. Научи името й - Емилия, като съученичката му. Оказа се, че учат в две съседни училища. Проследи я и видя къде ходи на уроци по китара. Любимият й клуб бе съвсем наблизо. Чудеше се как не я е забелязал цяла година и половина. Вярно, че не беше от тези, които поразяват с красотата си. Но ако се вгледаш по-дълго, щеше да забележиш топлината, която струеше от очите й, мекия отблясък на косата й и нежните черти на лицето й.

 Така и не разбра дали си има приятел. Не че беше от онези момчета, които чакаха цяла вечност преди да поканят някое момиче на среща. Но нещо го спираше да отиде и да й предложи да излязат. Въпреки че никога повече не я видя да плаче, усещаше тъгата й. Но тя не беше тъжна, дори напротив - усмивката винаги озаряваше лицето й.

  Веднъж докато зяпаше през прозореца случайно я видя - на терасата й. Правеше сапунени мехури и ги пукаше, приличаше на малко дете. Същата вечер я видя  в стаята й. Излъга родителите си, че се интересува от астрономия и те му купиха телескоп... Прекарваше вечерите си пред отворения прозорец. Така и не разбра кога се влюби в нея. Стана му хоби да я наблюдава, заряза дори чата  - тя беше далеч по-интересна. Винаги измисляше нещо забавно - едната вечер ще свири на китара, втората ще нарежда пъзел, третата ще рисува. Обичаше да разглежда стаята й - беше пълна с плакати и всякакви джунджурии. Сама си правеше бижутата. Всъщност накити, ако трябва да сме по-точни. Често имаше гости, но много рядко някой влизаше в стаята й - тя беше нейната светая светих. Караше се с майка си, но обожаваше баща си.

   Това скрито наблюдение сигурно щеше да продължи още много дълго, ако Денис не се разболя. Цял месец не можеше да мръдне от леглото, а родителите му прибраха телескопа. След много караници и сръдни си го получи обратно. Но нещо се беше променила - Емилия вече не се усмихваше. Лицето й беше станала изпито и бледо. Самата тя изглеждаше толкова крехка, като порцеланова кукла. Денис изобщо не можеше да си обясни всичко това. Оставаше му още седмица и тръгваше отново на училище.

    Един ден, докато зяпаше през терасата, я видя - вървеше несигурно, залиташе и аха да падне. Вече се свечеряваше и когато се скри в един ъгъл, му се наложи да присвие очи, за да я види. А беше по-добре да не го прави. Момичето бръкна в джоба си и извади шишенце и спринцовка. Догади му се, не искаше да я гледа. Прибра се в стаята си. С ирония си спомни какво беше чел преди няколко дни "Бъди падащ камък в кристален свят". Точно това беше за него Емилия. Чувстваше се объркан, не знаеше какво да мисли. Всичките му представи,  крехки като къщичка от карти, бяха разбити. Мислеше я за умна, интересна, забавна, а тя се оказа толкова слаба. За него беше като сияйна звезда, единствената възможност да се отдели от скучното ежедневие и да помечтае. Повелителка на измислен свят, създаден от него, а ето че и тя беше земен човек. Със своите недостатъци и слабости. Цветята в прекрасната градина вече не ухаеха така сладко, водата не беше така бистра и небето не бе тъй безоблачно. Сякаш всичко посърна и най-вече той, но не го показа, а го скри дълбоко в себе си.                      
Седмицата мина, изпълнена със съмнения и надежди, че е сбъркал, че не я е познал. На път за училище срещна Мартин:

- Хей, ти  най-накрая оздравя. Чу ли какво е станало с Емилия?

- Мхм.
- Лоша работа. Горкото момиче. Сестра ми е била след майка й в аптеката. Купувала й е три дози инсулин... - от този момент нататък той нищо не чуваше. Ето защо беше толкова бледа и вяла през последните дни. Значи не беше зависима, а просто си вземаше лекарството. Денят мина неусетно. Бързаше да се прибере. Ако можеше щеше да бяга по стълбите. Останал без дъх, с последни сили той натисна звънеща. Отвориха му мигновено, красива усмивка и тъжни очи:

-  Да, кого търсите?