(продължение)

... Или, може би, всичко започна, когато Тя, някак си между другото, предложи да се срещнат, за да може да погледне в очите му. Тя вече знаеше как изглежда, Той още не я беше виждал. Сърцето му лудо заигра, но беше свикнал да контролира емоциите си и отговори нещо от рода на „Ако е писано, ще стане”. Тя му отговори, че не вярва на съдбата и всичко зависи от нас, хората. Би могъл да поспори за това с нея...

Плуваше бавно, без да усеща умора, без да брои изминатите дължини на басейна, както правеше, когато трябваше да вземе решение... Не като тези, които му се налагаше да взема всеки ден...

Те все пак се срещнаха. Беше средата на лятото. Денят беше чудесен – слънчев, но не горещ, с ведро и прохладно утро, с небе, което сякаш със синьото си очарование казваше: „Ти си най-щастливият мъж на земята! Ще се срещнеш с жената, която обикна, дори без да си видял, за която вече мислиш през цялото време и която ти дарява цялото щастие на този свят, без дори да го подозира!”. Качи се в колата си, запали цигара и за миг някаква сянка на съмнение пробягна в съзнанието му. „Струва ли си да започваш всичко това? Какъв ще е краят на нещо, което ти не разбра кога и как въобще е започнало?”. Този въпрос тогава му се стори толкова незначителен и нелогичен. Той винаги търсеше логиката в живота и винаги успяваше да даде поне за себе си обяснение за случващото се. Сега вече беше разбрал колко малко логика имаше в това да търси логиката на живота. Пътят до града, в който се бяха уговорили да се срещнат, му се стори толкова дълъг, макар че го беше изминавал стотици пъти. Пристигна на мястото на срещата и нервно затърси къде да паркира автомобила си, сякаш всички коли се бяха струпали точно сега и точно на това място! Все пак, след цяла вечност успя и набра номера й. Тя вече беше пристигнала. Обърна се и я видя на около двайсетина метра. Това беше Тя, сякаш я познаваше отдавна и сякаш я беше виждал безброй пъти! Същата коса, същите проницателни, но топли и ласкави очи, същото тяло и същата грациозна походка, които той беше виждал многократно в мечтите си, когато беше затварял очи и си я беше представял. Приближи се и хвана ръката й. Колко му се искаше да не я пусне никога вече! Но всъщност каза само "Здравей!", тя му отговори и те тръгнаха... Разхождаха се, говореха - сега като се замислеше, предимно Той. Разказваше й за себе си, сякаш искаше да й покаже, че няма тайни, които би скрил от нея, гледаше я в очите и се опитваше да разбере дали тя го харесва поне малко. После, след дълго колебание, хвана ръката й. Тя не я отдръпна и той почувства такава мъжка сила, че можеше да обгърне и да повдигне целия заобикалящ го свят. Щастие, колкото и неразбираемо сега да му се струваше значението на това чувство, това изпитваше той тогава. Щастие, което изразяваше и любовта в сърцето му, и мъжката сила в тялото му. А какво изпита, когато я целуна! Нямаше никога да може да опише, а беше ли и нужно. Достатъчно беше, че сърцето му пазеше всичко. Миг или вечност? По-скоро миг, събрал вечността...

(следва)