10.12.2009 г., 19:17 ч.

Рая - продължение 

  Проза
562 0 4
5 мин за четене

                     Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино ”Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ”Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по ”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на ”Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше  в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката  до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица ”Крум Попов”.

                Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.

              - Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.

                 А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:

               - Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана? Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.

               - Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.

              - Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ - и тя другата година влиза в гимназия - лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

 

          - Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.

          - Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.

            След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър  Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола  и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.

          -  Няма страшно- хвана му ръката, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.

          Когато започна втората част от концерта, ” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не знаеше това.

 

                Един ден, в началото на март, той получи писмо; Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.

                "Скъпи мой" - така започваше написаното.

                "Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям, като в пропаст. И, разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг.           Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
                "Целувам те хиляди пъти, мой хубав!" – завършваше накрая писмото.

                Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.

 

                    Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на металния и тесен парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше ”Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино ”Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха винаги  остригани под зоркия поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.

                      И дойде ден осми, в месеца март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ”Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на ”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете - с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ”Графа” , малки, по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или червен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис бързо преминаваха в ръцете на мъже и пораснали момчета.

                       Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и, разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.          

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздрави, Валентина !
  • Поздрави!
  • ( Странник ) , а ние бяхме най-големите тикви, поне аз ! Поздрави !
    ( Весислава) , горд съм , че си ми пиар! Второто изречение на коментара ти окончателно ме убеди за това, не че имах съмнение досега! Поздрави !
  • Разказът ти за стара София е като ехо, което продължава да отеква дори след толкова години - красиво е и много мелодично. Писмото, което вмъкна тук, е ключов момент, вид развръзка, която ми подейства магнетично. Аз, също, очаквам продължението. Поздравления, Любо!
Предложения
: ??:??