Писна ми от невзрачни хорица. Незадоволени душици. Някои са безобидни, търпеливи, не се месят и не пречат на никого... А другите... Вземащи се толкова насериозно, че считат, че целия свят трябва да жадува тяхното мнение. Осъзнавайки собствената си посредственост и безсилие, отглеждат в душата си мания за собственото си величие. Главната им цел в живота е да се изкарат колкото се може по-значими, колкото се може по-интересни и талантливи. Смешни са... дразнят. Разсмиват. Със злобата и жлъчта, която сипят по адрес на недостижимото за тях... именно защото е недостижимо. И те знаят това... Не мога да си опиша какво става в душата на един такъв човечец, какво е непрекъснато да жадуваш да си значим, велик, интересен, правилен, праведен... икона за хората... а в същото време да виждаш в очите на другите колко си жалък, дребен, ограничен, истерясал... вманиачен... Не мога, а и не искам да си го представям... Просто не им обръщам внимание... От което злобеят два пъти повече, защото с безразличи ...