В такива моменти винаги изпитвам една особена спокойност, не произтичаща толкова от сигурността и благоприятността на ситуацията, а напротив - от иманентната обичайност а абсурдността й. Интересно е, че тази абсурдност винаги тръгва някъде из мен; в началото като лека несигурност, като постепенно се превръща в обичайното затъпяващо безсмислие, което размива всяка разлика между онова там отвън и това тук (моето си), но въпреки цялата тази мътност, не забравям да се потапям в абсурдността, тоест да се надявам. Пък може би точно тази ми мечтателност създава абсурда или пък, напротив, тя единствена го ограничава до такива граници, че да мога да продължа да съм.
Питам се: "Ами ако мен ме няма, какво ще стане с тази абсурдност?" Нали все пак тя не е характеристика на самото битие, а една полуреалност, създадена от моята невъзможност да приюта в прегръдките си целия този свят. А може би, тази абсурдност е единствената възможна прегръдка. Или пък, което ми се струва най-вероятно, е просто тотално размазващото ме съзнание за собствената ми безсмисленост.
Каква смешна върволица от думи наредих! Дали пък с толкова много приказки не исках някак си да докажа невъзможността на думите,да изкажат онази тъй често облъхваща ме абсурдност, защото в собствената си подреденост унищожават абсурдността,чиятo единствена закономерност е именно липсата на каквато и да е закономерност, дори на посочената й вече. Или, защо не, тежестта на битието ми пробутва това илюзорно проумяване, с което иска да ме възпре да проумявам и действам, защото в разбирането си съм стигнал до този предел на досетливостта, след който няма място за действия, а само за чистата ми отговорност към битието, която се изчерпва с отказа ми да бъда.
Не знам, не знам! Колко тежко звучи това "не знам", когато извира не от собствената ми убеденост, а по-скоро от дебнещата ме зад всеки завършек немощ. Често съм толкова завладян от това "не знам", че просто изпускам химикала и гледам през терасата пустинената действителност, без да се питам каквото и да е. Просто се отдавам на обкръжаващото ме безмълвие. Друг път, напротив, вместо да я захвърля и да се отпусна в това безмълвие, в безумния бяг на приплъзващия се химикал, сътворявам безмълвие. Но в крайна сметка винаги стигам до мига, в който няма как да избягам от безмълвието.
Колко е било хубаво някога: фантазията е заменяла тромавата разсъдъчност, а думата е била свят.
Днес не мога да фантазирам! Няма как, просто я няма онази свежа наивност на намерението, в чиято обърканост може да се намери решението на всеки належащ проблем. Как ли??? Много просто! Като се остави да се разпръсне в пространството, докато престане да е нещо различно от безличния въздух.
Има мигове, в които искам да престана да пиша, да строша химикалката и да заблъскам по темерутената глава на втръсналото ми вече битие, но явно нямам смелост.
Отново се разложих в дърдорещата смисленост. Сякаш всеки ход на моята абсурдна мисъл е обречен да се изправя винаги пред една и съща пречка -непрекъснато разрастващото се усещане за безсмисленост.
Наистина ли собственото ми съзнание е обречено да съзнава единствено собствената си нищост. Пак разложение!
Време е да спра и малко да си почопля ноктите. Тоест вдигате лявата ръка пред вас на нивото на гърдите с дланта на вътре, като леко присвивате всички пръсти с изключение на показалеца. После вдигате дясната ръка и с палеца, показалеца, или средния пръст, зависи как ви е по-удобно и, разбира се, кой е с по-подходящ нокът, започвате да чоплите нокътя на показалеца на лявата ръка. Продължавате, докато разберете колко е безсмислено или докато се наложи да вършите нещо друго, или пък ви заболи.
Отново ми писна. Но пък в това няма нищо странно, по-скоро непрекъсната обичайност.
В рутината на писването, самото то губи първоначалната си натрапливост и се превръща в перманентно появяващ се повод да отложа тегнещата над мен мисъл.
Дали пък всъщност всяко съзнание не е "сътворено" с цел да ни забаламоса, та да можем, казвайки си, че все пак се съзнаваме, да престанем да се чувстваме абсурда. Защото единственото нещо, което ни носи увереност, е съзнанието за това, че сме, а неувереността (пък и смисълът) идва от всичко друго.
Но нека и тези плюнчици да отпаднат.
Дремя в собственото си безсъние.
Мисълта ми не се изкачва, не пропада, не стои безмълвна, а проблясва подобно на стотици светулки, но, за жалост, вече няма как да свържа в единен образ отделните проблясъци. Просто няма смисъл.
Глътка студена вода, малко въздух, две кисели сливи, завряла вода в джазве, глътка кафе. Миг без абсурд или миг в абсурд.
Малко разтоварващо отчаяние, в чиято горчивост усещам особената сладникавост на собствената си абсурдност.
Продължавам...