Тези небивалици ми бяха изпратени в няколко опърпани тетрадки от моя братовчед Марко, с цел тяхното публикуване. След известно колебание, дали да запазя оригиналния правопис (по-скоро „кривопис"), реших да запазя някои оригинални трактовки на чуждици и сложни думи, за да не загубят небивалиците от чара си... Запазил съм също автентичната стилистика и някои диалектни и жаргонни форми. От тук нататък има думата братовчедът:

   Лани летото беше, четворицата с аверите си седехме  у кръчмата на бай Ставри и кротко си пиехме у жегата. И от дума на дума си спомнихме с Френскио и Дравнико децките години и по-спициално часовете по трудово при другарката Триндафилова. Тогаз таман му беха подарили на Игнат транзистор ВЕФ за рожденио ден и не можеше още да му се нарадва. Та го носеше и в училище. Ама само у събота по трудово обучение. Тогава учехме и у събота, че социализмо още не беше узрел и требеше големите да се прават, че работат, а ние маненките да се правиме, че учиме... Еми така де, ужким бродирахме покривки, па накрая на сроко мама осъмваше да довърши мойта. А в събота от четри слетобед слушахме ВЕФ-а на Дравнико. Имаше една станция, дето почваше така „Айч Радио Ойропа Либера" и водещия плещеше нещо на романещи, обаче пускаха най-новата музика на Пърпъл, Юрая, Цепелините и секакви, позабравени вече, групи. Маненки бехме, селянчета бехме, ама знаехме кво се слуша по големио свет. Колко ревах тогава на тейко да ми купи китара, па той ми зема акордьон. Ама това е друга история... Та си спомнихме лани за това у кръчмата и тогава поп Стефан се обади, че на другата неделя ше има концерт на Уайт Снейк у Каварна на стадьона. И пръв изказа предложение да одиме да ги видиме, ем можело да забърше некоя млада рокаджийка на стадьона. Пустия му курварин, се жените му у акъла! Обаче от дума на дума - навихме се. Не заради рокаджийките, а заради Ковърдейл, музиката и спомените от децтвото...

   И така, речено-сторено. Концерто беше у среда. У вторник са натоварихме на жигулето с некои помошни средства като две туби вино, една туба пукница, четри варени кокошки, хлеб, неколко буркана трушия и десетина подкови сужук. Е, попо не беше забравил и призирвативи. На женорята казахме, че отиваме по бизнес у Добруджата и оно половината си беше верно. За Добруджата де. Па после се оказа, че изцело е верно. Ама да карам подред! Натоварихме се и тръгнахме. И как тръгнахме, прекръсти се поп Стефан за дългио път и веднага вика „Ако срешнеме стопаджийки, качваме ги!" Ама бая го бехме натоварили жигулето, та немаше место, па и у жегата ни стопаджийки, ни дявол. И еле некаде след Тръново, гледам водата зе да завира у радиаторо. Плеснах се язе, че ми прокапваше ризирвуарчето, па бех забравил да го напълним и отбих, та спрех. Дигнах капако, отворих капачката на радиатора, като тръгна една пара - ше ме опърли. Викам на Игнат „Бръже, дай да сипеме вода у радиаторо!" Тръчи Дръвнико с тубата и налива. И докат му викнем „Стой, това е пукницата!", он я сипа полвината. И от жешката ламарина като буфна тая ми ти ракия, та като се запали, добре че Дравнико отскочи, та не го подпали и него! Фърли тубата и квото беше останало у нея, почна да се изсипва на платното. Гледам язе с хипнотизиран поглет как се изливат последните бълбуци ракия по асфалто и не виждам как искачат Гацо Френскио и поп Стефан с тубите вино и почват да го изливат и да гасат радиаторо с подпалената ракия! Кога се обръщам, пожаро вече потушен, виното изсипано, а от помошните сретства полвината дали фира!... Бахмааму! Седнахме у канафката да се съвземем от шоко, не толкова от пожаро, а от загубата на сичкото пиенье, а Дравнико през това време надига тубата с ракия и облизва последните капки! Изгледахме го кравнишки и аха да го фанеме за гръцмуля, ама нал си го знаеме къв е гламав, простихме му и продължихме. Добре, че радиатора не се спука! После спирахме неколко пъти да доливаме вода, но други премеждия по пътьо немахме. През целото време се връте една касетка с песните на Уайт Снейк за премомняне, а ние малчахме с мрачни предчуствия, че нема да ни стигнат парите за пиенье... Привечер бехме у Каварна.

   Спрехме деректно на брего на морето. А там едни крачмета, едни мерезми на скара, едни музики, народ... ама бехме преготвили паре колкото за билети за концерто и за бендзин за връщане... Преглатнахме ние като сополиви циганета пред сладкарница, па извадихме варените кукошки и трушията и седнахме на плажо да апнеме. Тогава се сетих, че имам у багажнико при резервната гума един неприкосновен запас - шише ракия, за чрезвичайни опстоятелства. Е па по-чрезвичайни от това да загубиме сичкото пиенье, немаше накъде, та затова го извадих. Светнаха им очите на аверите, дигнахме настроението, ама за малко, че то едното шише пукница си беше като на сто вълци - кози крак. И само ни подлъга шишето и срам-не срам решихме да похарчиме парите за бендзина, па после да му мислиме. Влезнахме у пръвото кръчме и „дай ракия, дай салата, дай риба на скара, дай бира...", па накрая едвам сабрахме пари до жлъти стотинки да си платиме сметката. Варнахме се пак на плажо да преспиме с пиянскио оптимизам, че утрото е по-мъдро от вечерта...

   Че е по-мъдро, по-мъдро е. Ама сал ако не си пил купешка ракия предната вечер. От тая от селскио казан колкото и да изпием, нищо ми нема, ама от купешката как ме цепеше глава на другата сутрин! И останалете и тех. Станахме криво-лево, топнахме се у морето, наместо сутрешната паница вино и малко се усвестихме. И трагнахме да намериме некаква работа, че резил - бехме поарчили и парете за билетите! Само поп Стефан се направи на уапан и вика „Аз, чада, оставам да се моля, да намерите работа и ем ше пазим жигулето, че нели не се заклучва" - и скръсти ръце за молитва. Дравнико нали си го знаете, вика „Добре, отче, моли се!". Нас с Френскио ни фана яд, спогледахме се, па се сетихме едновременно за случея с английските пидираси, та прихнахме да се смееме и тръгнахме.

   Така и така бехме близко до пристанището, викам „Я дайте да видиме там нещо може да излезне". И таман наближихме и Гацо Френскио дигна нос и почна да души. И вика „Усещам оная меризма!". Разправял съм ви за тая му дарба, дето ангела му се обажда чат-пат по мобифона. Па след него и Игнат Дравнико „Я! - вика - И язе съм почнал да ставам екстрасенс, и язе я усещам!". Скастрих ги и им показах купчината черупки на рапани, над които кражеше рояк мухи. Вонеше, та не се траеше. Подминахме купчината и свихме къде корабете. Пръснахме се секи да пита, като се разбрахме за среща след полвин час. И тръчи Дравнико след полвин час и вика „Бърже, намерих!" Кво намерил? Една баржа, дето пренася въглища. Изпразнил я пристанишнио кран, подписале му документите на капитано, и после он решил да направи далавера. Квито въглища останали по кюшетата, да сме ги натовариле у чувале и чувалете да сме ги свалили на кея. На ръка! По десет лева на тон му обещал на Дравнико. „Абе, загубеняк, - му викам - това пари ли са! Ти знаеш ли, че тона е сто и двайсе лева! И че капитано ше ги шитне барем за осемдесе!" „Ми не знам"- най-чистосърдечно си призна Дръвнико. Отидохме при капитано, спорихме, спорихме, кандиса на трийсе лева за тон, щото бая носене по стълби имаше. Плюнахме си на ръцете и до обед с хиляда зора бехме прекарали седем-осем тона или точно сто шейсет и два чувала. Отиваме при капитана, фърли ни сто и педесе лева и вика „Стига ви толкова!", ама събрал целио екипаж за кураж - пет-шес човека. Стиснах заби, зех парите и викам „Убаво..." , пак стиснах заби и слезнахме от корабо. Там си продалжих приказката „...че те наредим!" Кимнах на аверите като минавахме покрай строените чувале с въглища, извадихме чекиите и „храс, храс, храс" за нула време разпрахме сто шейсе и двата чувала. Видеха ни от корабо, ама докат слезнат, бехме избегале. Така сделката горе-доле се връзваше - беха ни платиле за носенето, ама не и за товаренето у чувалете...

   И така вече барем имахме паре за билети и за пиенье. За бендзин щехме да му мислиме на другио ден. Връщаме се при поп Стефан, кво да видиме, целио цървен - изгорел като рак! „Бре, попе, ти къде се моли?", „Ми на плажа", „Нали щеше да пазиш жигулето?" „Кво да му пазим, че кой ше го крадне? А отделно съм измислил как да изкарам паре тая вечер" - тъй рече попа и се зафана за работа. Извади от един сак расото и килимявката, извади едни черни фланелки с рокгрупи , черепи и светкавици по тех, извади ножици, игли и конци. Реза, крои, пришива и еле след час и полвина беше готов. Ние през туй време се бехме изкъпали у морето, че бехме заприличале на въглищари. Нагласихме се и айде на жигулето къде стадьона.

   А там народ, народ, коли, моторе, павильони, палатки, бира, скара - а бе с една дума - панаир! Едвам паркирахме. Слезнахме от жигулето и се умешахме у навалицата. И сички гледат наш поп Стефан. Е как не?! Таквоз чудо и язе не бех виждал. Черно расо с червени, сребърне и златни надписи на секакви рокбанде. Това ЕйСиДиСи, Мановер, Уайт Снейк, Пърпъл, Металика, Кис... На гърбо череп с кости, отпреде голем сребърен кръст на синжир. На килимявката - хипарскио знак! Разрошил черната брада и косите и един ухилен, ухилен. Веднага зеха да го снимат. А он бръкна под расото и извади табела с натпис „Снимка с рокпопа - 50 стотинки, за три снимки отстъпка - левче!" И като зе да се блъска навалицата и да метка левчетата, ние с Френскио и Дравнико не верваме на очите си! Едвам смогваме да сабираме парата. Бахмааму! За кво се потихме цела сутрин, като попо изкара за полвин час повече пари от назе! И верно се оказа на 100% това дето казахме на наште женоря, че сме по бизнес у Добруджата! Накупихме билети, бира, ракия, кебапчета и ни се отпуснаха сърдцата. А навалицата една шарена, ама гледам повечето наши набори - не баш у пръва младос, ама сичките засмени, кой с кожени дрехи, кой с фанелка на некоя група, и секой с бира у ръка! Е, и чат-пат некой с ракия. Красота! Наши ора - рокаджии!

   Скрихме неколко шишета пукница и неколко подкови сужук под расото на поп Стефан, щото имаше обиск на входо и влезнахме на стадьоно. Там вече подгреваше БТР. Изтъпанихме се колкото се може по-напрет до сцената и се излегнахме на росната трева, че бехме скапани от сутрешната амалогия, а и до сащинскио концерт имаше неколко часа. Извадихме ракията, сужука и тесте карти и като у най-оптимистичните ми очеквания зехме да се забавляваме, а Наско от БТР ни пееше диван чапраз! Еле по едно време попо стана да оди да земе бира за разреждане, па се върна ем с бира, ем с две каки, ама едни засукани, с вързани над пъповете ризки, напращели, а бе мацки-мечта, ништо че малко дърти беха - наши наборки. И така у хапка, пийка, задевки и сладки приказки, не усетихме как се мръкна и доде време да излазят на сцената тея, заради които бехме били толкоз път.

   И еле по едно време светнаха цветните прожектори и излезна един зъбат артис, Ристю Мутафчиев ли му беше името, да се прави на кунферанс. Тая дума я каза Гацо Френския, не че знам кво значи, ама ми прозвуче некакси серьозно, та развалихме карето, да не се излагаме. После май и кмето излезна, дръпна една кратка реч, па като се почна! Жици, тупанье, светлини! И е го нашио човек искочи на сцената, Дейвид Ковърдейл, па като запе, не глас ами... немам думе! Отначале нови песне, после старите парчоци, после зе да ги меша. А бе кеф! И народо припева и на блусовете светка кой с телефон, кой сас запалка. Обръщам се по едно време да видим аверите, гледам само Френскио останал до мене. Попо, Дравнико и каките ги нема. Викнах да надвикам музиката и да питам Гацо къде са, он каза, че Игнат е тръгнал да тръси кенеф, а попо и каките не са му се обадиле. Язе не се притесних, щото се бехме разбрале, ако се изгубиме, да се чекаме при жигулето. И продължихме да се кефиме. И по некое време Гацо ме ръга и вика „Глей сега кво става. За туй съм си мечтал цел живот!" - и тръгна да се ръга у навалицата напред къде сцената. Изгубих го от поглед, ама след малко го гледам нашио прескочил оградата, прескочил и охраната, па току се метна на сцената и зема да тръчи и нещо да крещи, размахвайки ръце. А охраната подир него. Разгеле сгащиха го и го замъкнаха нанекъде. После разбрах, че са го изфърлили извън стадьона и е дослушал концерто отвънка. И така останах сам-самин, но продължих да се кефа. То не беха сола, после бисове, народо беше пощурел. Обаче сичко убаво си има край... Като казаха „край" и от раз!

   И пуснаха народо да си оди. Излизам пред стадьона, а там наредили едни пейки, едни палатки, купоно продължева. Намерихме се с Френскио, оставихме бележка на стъклото на жигулето, да ни тръсат другите у палатките при купоно и фанахме натам. Кво сме правили, колко сме изпиле, кви песни сме пеяли - като у мъгла ми е. На сутринта се сабудих у една от палатките - на земята. От аверите никой. Окол мене се нафърляли некакви полупознати физьономии, това мъжко, женско, сичко се умешало. Отидох при жигулето да чакам аверите. Ей го носи се след малко Гацо. И он се сабудил у неква палатка. После и поп Стефан доде. По дънки и фланелка, расото и килимявката му ги немаше. Каките го обрали. За спомен де. Добре, че не му беха зели парите. Ама не беше много тажен попа, щото беше топнал писалката неколко пати у мастилницата, така се изказа де. И каза, че ше си носи старото расо. Продължихме да чекаме Игнат. Бре, стана обед, нашио го нема! Оставихме попа при колата и с Гацо тръгнахме да обикаляме палатките, стадьона, капанчетата - нема и нема! Претеснихме се. Стигнахме и до полицията. „Така и така, изчезна нашио човек, да почнете да го издирвате!" А полицаите викат „Требе да минат три дни и да саобщите там, каде живеете, ама назе, ако питате, вашио авер е фанал с некоя кучка нанекъде." Как да им обясниш, че Дравнико е толкова гламав, че нема акъл да го направи. Чекахме го до вечерта и се чудехме как ше се пребереме и ше кажеме на Дечка, жена му, че сме го изгубиле. Ама беше твърде вероатно и да ни е изпреварил Игнат, затова решихме, че дошел-недошел, на заранта тръгваме. Тая нощ спахме у жигулето, а на сутринта потеглихме за Красно градиште. Пътувахме у пълно малчание и с потиснато настроение. Даже неколко пъти срещахме стопаджийки, ама и попа немаше желание да ги качваме...

   Пребрахме се у село следобеда, Игнат го немаше. Излагахме Дечка, че ше се пребере с влака на другио ден, колкото до спичелиме време. Цела нощ не мигнах. Гертруда усети, че има нещо и ме пита кво е, но не й казах. Дравнико не се варна и на другио ден, и на подругио. Видехме, че работата става дебела и сутринта на четвъртия ден от изчезването запалих жигулето и с попо, Френскио и Дечка отидохме у Сухиндол у полицията и саобщихме за местериозното изчезване на Игнат. То падна едно писане - каде сме биле, защо сме биле, кой го е видел за последно, кво сме пили, кой е купувал ракията, бирата, слагали ли сме нещо вътре... Пишех и мравки ми лазеха по гърбината, то сал това оставаше, да ни обвинат у убийство на авера! Пуснаха ни по некое време и се прибрахме у село. Минах да оставим Дечка у тех, гледаме на вратнико седи и се хили Дравнико. Скочихме ние, то не беха прегрътки, цалувки, че е жив и здрав. „Каде ходиш бе Дравник?" - беха пръвите ни думи. А он вика „Трайте! Довечера у кръчмата ше ви разправам!".

   И вечерта ни разказа Дравнико. Ама първо ни закле да не казваме на жена му, щото я беше излъгал, че обикалял хотелите по Албена да предлага виното от избата в Сухиндол, къде директор е некъв негов братчед. Разправял съм ви как чистихме лайната на Винпрома, нали? Как се беше сетил това да излаже, шапка му свалям. А на нас ни каза истината. Имаше на стадьона у Каварна подвижни туалетни. Де е виждал Дравнико такива. Заключил се вътре и не могъл да отвори. Викал, викал, ама от силната музика кой да го чуе. Па седнал и заспал. А на сутринта натовариле туалетните на камьони и ги закарале у Албена на стадьона, че там щели да свират и танцуват некви  казаци от Украйна. И го освободили по некое време Дравнико. И нашио по неква случайнос попаднал у един нов свет и завъртел там неква либов с една германка, ама това е друга история, ше ви я раскажем некой ден, ако имам време. Та всъшнос излезна, че Дравнико не бил излъгал много жена си, щото наистина обикалял Албена. И глейте кво нещо е живото, ние го мислиме Игнат за гламав, па он земал, че топнал писалката у мастилницата, ем у немска мастилница, както се изказа поп Стефан...