Когато дните текат прекалено бързо, не мислиш какво е минало, но спреш ли, те обхваща тъгата на миналото. Блуждаят спомени от хиляди игри, греещо слънце и много, много хубави хора. В спомените ми се появява старата ни вила, къщата на детството ми, където дядо и баба винаги ни посрещаха радостни. Имаше най-красивата градина с виещи се синьо-лилави цветя, с китни божури и дъхави рози. Често детските ми ръце си играеха с момината сълза или посягаше към дребните ягоди, скрити между хубавите цветя. После побягвах да видя как дядо майстори поредното нещо, а баба се суети в малката кухня. Бягах и се хващах за чимшира, а ръцете ми се пълнеха с малките листенца, хвърлях ги нагоре и беше толкова хубаво. Спомням си обедите, всички на масата, как дядо Йоско се радваше на 5-те си внуци. Спомените още ме разплакват и долавям мисира на райкин боб с картофи, който ми остана любимо ядене и досега. А след обяд крадяхме от приготвения сладкиш от баба Станка със сини сливи и настъргано тесто... А днес времето отми радостта ни, дядо Йоско отдавна не е сред нас, а баба Станка  ни припомня отминалите дни със сълзи на очи и ни казва, че това са били най-хубавите ù години. Нека още дълго време ни е жива и здрава!