Никога не казвай "никога"
Сам
Странно, пак чувам тишината. Сякаш съм приемник на тази мелодия. Не знам, дали ви се е случвало да я чувате. Първият път реших че приемам радиосигнали от ефира. Някаква станция, която е наблизо. Нее, не съм луд и не чувам несъществуващи неща. Всъщност, може би съм луд, но за някои.
Двама сме в болничната стая. Той е малка купчинка скрита под одеялото. Не съм го виждал вече втори ден. Стои и мълчи, завит през глава. На визитацията разбрах, че е много зле. Сигурно го чакат да умира. Ама това е глупост, защото мен ме чакат да умра вече десета година, а аз тъпо и упорито живея.
Някой почука на вратата. Мълчах си. Няма, кой да ме търси. Вече отдавна съм сам. Защо пък да не кажа нещо:
- Влез.
Застана до вратата. Стоеше неловко и се усмихваше. Държеше букет цветя. Погледна към купчината под одеялото и се доближи.
- Знам, че ме чуваш. Ако искаш не се показвай. Нали и без това съм те виждала.
Отдолу се чу приглушен глас:
- Защо дойде. Разбрахме се, че ще ти се обадя... Някога.
- Някога ми звучи, като никога!
- Не казвам никога, никога. Знаеш го! Никога няма! Дори и в отвъдното и там е някога.
- Нека не си говорим глупости. Тук съм, за да те чуя.
- Е, чу ме. Сега си тръгвай!
Тя остави цветята на нощното шкафче.
- Да ги потопя ли, цветята.
- И това знаеш, че не обичам откъснати цветя. Те са мъртви и е глупаво на някой да подаряваш трупове.
- Да, но са красиви.
- Зависи с чии очи ги гледаш.
- Уффф, не ти ли омръзна тази поза на страдалник?
- Не, защото съм си такъв. А сега си тръгвай.
Тя докосна нежно чаршафите. Явно искаше да го погали.
- Довиждане, Страдалнико. Утре пак ще дойда.
- Не!
Излезе с наведена глава и замислена.
Тоя... Темерутинът си стоеше отдолу. По едно време чух, че плаче.
Странно нещо са скритите хора. От кого ли се крият. Май от себе си.
Отново е тишина...
Чу се пищенето на монитора и на него се появи права линия.
Пак суматоха. Пак сестри и лекари със спринцовки, слушалки и електрошокови апарати.
Тишина...
Скрит съм под завивките.
Сам съм в тази стая. Толкова сам, а изгоних единственото създание, което ме обича.
Даа, изгоних го, защото го обичам.
Повдигнах одеялото. Синя стая. и опънатият чаршаф на съседното легло.
Защо това врабче е на перваза... А и е бяло.
Ще стана да го нахраня.
Тихо е... Същата мелодия е в мен и тишината пее...
Ще отворя прозореца и ще полетя с малкото врабче...
Тук не остана никой...
Край
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
три гласа... "животът умира, смъртта - не"
