Скитникът арменец 4
Топъл, слънчев ден. Синьо безоблачно небе. Витоша красива, обвита в своя прозрачен бледовиолетов воал. В подножието й малки еднофамилни къщички с големи градини, целите потънали в зеленината на тополи, прецъвтяли люляци и плодни дървета отрупани с ябълки, круши, мушмули и някоя и друга закъсняла праскова. Джанки жълти, червени и розови, увиснали на гроздове по натежалите клони и нападали по тревата, готови да влязат в пластмасовите бидони, за да започне бурната ферментация, която ще ги превърне в “павловска перла”.
Квартал “ Павлово”, само на шест километра от центъра на София, където една истинска българска будителка на име Мара Шивачева, през далечната 1921 година, става първата учителка в едно квартално училище. Минават цели 41 години.
В първите дни на септември 1962 година, един слабичък млад мъж крачи по улица “Кирил Янев”, спира пред 3-етажната сграда на 5-то СПУ “ Иван Вазов”. Това е новият учител по трудово обучение.
Навярно вече се досещате, кой е този мъж, повече приличащ на ученик от тази гимназия, отколкото на даскал, да познахте, това съм аз.
Нередовен учител с заплата 70 лв., студент задочник, женен и очакващ всеки момент да стане татко. Пълна “романтика”!
Нередовен учител, т.е няма необходимото педагогическо образование. Но по ирония на съдбата назначен за базов учител към Централния институт за усъвършенстване на учители. Тоест учители, директори, заместник директори, инспектори по трудово обучение от цялата страна, ще посещават неговите “открити” уроци за да усвояват неговата методика на преподаване. Парадокс! Да, звучи като виц, но е вярно.
Предната учебна година бях учител в 25-то СПУ “Петър Берон” и оставих 6-7 ученика от 7-ми клас, на поправителен изпит по трудово обучение. В цялата вековна история на българското образование, това беше ПЪРВИЯТ случай. Предметите ръчен труд (преименувано по време на соца на “трудово обучение), пеене, рисуване се смятаха за второстепенни. Важни бяха математика, български език, физика, химия, история, естествени науки.
Да обаче се появи един луд арменец и отказа на Министерството на поправи “двойките” на тройки. “Труд, труд и пак труд” той издекламира цитат на Тодор Живков и го направиха базов учител.
Когато през януари 1965 год. получихме разрешение да заминем за Франция, вече бях даскал (все още нередовен) но с авторитет!
Като базов учител, в Народната библиотека имах право да ползвам читалните на научните работници. Те бяха с по-малко места т.е по-малко хора, по-спокойна атмосфера, и взетите книги можехме да ползваме дни наред без да се налага да ги поръчваме всеки ден. Просто се оставяха на съхранение на наше име.
Веднага след получаването на разрешение от МВР, започнах сериозна подготовка на нашето първо задгранично пътешествие. Разглеждах албуми за Париж, четях туристически справочници, записвах адреси на музеи и исторически сгради. Правех списък на обекти за посещение. Ровех се из френската литература, където действието се развива в Париж и си записвах адреса на Граф Монте Кристо и други подобни. С часове разглеждах туристически фотоалбуми за да запомня забележителностите на “града- светлина” както тогава наричаха Париж. Така открих къща -музей на Балзак в квартал Паси. Той е живял в тази къща.
С една дума, в Приж нямаше да пристигна със затворени очи. И още с пристигането си очудих моите посрещачи, когато минавайки край моста “Александър трети” веднага извиках името на моста. Братовчедка ми беше крайно очудена ме попита, дали преди това съм бил в Париж.
Но да не избързваме. Връщаме се на “Лионската гара”, където нашият влак е спрял след тежко 48 часово пътуване.
Голяма гара. Хиляди пътници и посрещачи. Униформени носачи с метална значка с номер на гърдите, като медал. Колички, куфари, чанти, торби, пакети. Кучета, котки в кафези и какво ли не още. Пъстър свят, хиляди хора от всички раси и ние, двама представители на НРБ с нови мукавени куфари, но изтупани елегантно( все пак сме в Париж, дявол да го вземе. Няма да се излагаме я!)
Застанали на прозореца, се вглеждаме в тълпата, в очакване да видим познатите лица на Мадлен и Жожо. И ето всред многоликата тълпа изникват те, моята първа братовчедка Мадлен и съпруга й Жорж, когото всички наричат просто Жожо. Те имат три дъщери - Доминик, Жослин и Мари-Кристин, които ни чакат у дома.
Топли прегръдки, целувки, пожелания “добре дошли”, куфари и други. Натоварваме всичко в стария Ситроен и Жожо с неизбежната цигара залепена на долната устна ни повежда из Париж.
Ние сме в Париж! Поглеждаме се с Ирис, не можеме да повярваме, че ние сме в този Град- светлина. Градът на мечтите ни, града за който сме слушали разказите на бай Сетрак, живял 17 години тук. Градът на кинозвездите и светилата на френската култура. Градът на Гаврош и френската революция от 1789 година. Париж на Робеспиер, Дантон и Марат, всички загинали под гилотината издигната на един от нейните площади. Париж с неговия “търбух” - Халите, описани толкова живописно от великия Емил Зола.
Колата се движи по един от кейовете на Сена и ние виждаме малките дървени барачки на букинистите, изложили своите книги за продан.
По водите на Сена се плъзгат множество туристически корабчета, пълни с чуждестрани туристи въоръжени с фотоапарати.
Излизаме от центъра и се насочваме към един квартал населен с много арменци. “Иси ле мулино”. След кланетата 1915 година, много арменци бягат от Турция и намират убежище в гостоприемна Франция. Френски кораби спасяват от пълно унищожение 5000 арменци от 6 села, които се качват на планината Муса и водят 53 дни партизанска война. 1922 и 1923 година нови вълни от арменски бежанци намират подслон във Франция. “Issy les moulineaux” e един от кварталите на Париж, с най-многобройно население арменци. Тук има завод за муниции и там намират работа нещастните “изгнаници клети”. Работа изключителна тежка, опасна, но работа. Трябва да се живее!
Тук на улица “Emile Duploye”, на номер 41, чичо ми Крикор, построява малката си къщичка. Това е най-голямия брат на баща ми, който сам идва във Франция. Другите четирима братя с родителите си, намират подслон в България, в София. Чичо ми работел в барутната фабрика, разболява се от туберкулоза и си отива млад, оставяйки жена и две дъщери- Мадлен и Забел.
Може би се питате защо ви занимавам с тези подробности? Не е случайно. Мадлен и Забел ще вземат активно участие в моите пътешествия из Париж и Франция. С една дума без тях просто такова пътуване нямаше как да се осъществи.
На тази улица почти всички къщи са на арменски бежанци. Мнозина от тях са от родният град на баща ми, Станоз, който днес не съществува. Намирал се е на 40 км от днешната столица на Турция- Анкара.
“Ситроенът” акостира пред къщичката и ние прекрачваме през прага, посрещнати от радостните целувки на трите момичета.
От съседните къщи, идват да ни пожелаят “добре дошли” и други от родата на Крикор “вълчото око”, чичо на баща ми известен с “изключително благия си характер”, а прякора се дължи на огромните очи които имаме всички от фамилията.
Отваряме куфарите, раздаваме подаръците и макар и капнали от умора, през целия ден посрещаме и изпращаме гости.
Привечер идват другата ми братовчедка с мъжа си Агоп. Име което никой не употребява, наричат го или Жако, или най-вече Гули, прякорът с който е известен този изключително трудолюбив добряк.
Жожо е полицай, познава Париж с всичките му потайности. И на следващия ден, когато се върна от работа сядаме и правим подробен план за моите екскурзии в Париж и околностите. В тетрадката с твърди корици, която нося от София, за да записвам впечатления и бележки, район по район, разглеждаме и записваме най-интересните обекти, които трябва да видим.
И още на следващата сутрин, със сандвич в джоба на шлифера (хладничко е), карта на метрото и пътеводител на Париж (подарък от Жожо) тръгвам да завоювам столицата на Франция.
Дръж се Париж, шоп ще те гази!
© Крикор Асланян Всички права запазени