Биеше слънцето с лъчите си полето.
Удряше с невиждана ярост, бликнала като отколешна омраза на кръвна вражда.
И стенеше земята от болка, с молба за пощада. Нечути бяха молитвите, нечути останаха и стоновете от изпращащо ята след ята от лъчи слънце. Стърнищата и треви съхнеха, клюмваха полските растения и вехнеха обезцветени. Небесната сила гореше и листата по клоните, и ниските храсти, без милост още от утринта. Обещаваше, че ще изгори всички и всичко до вечерта.
- Що за огън слезе и се разпиля, подлудял от злоба, навред? – думаха си млади хора, невидели такава страшна мор, скрили се под най-дебели сенници, несмеещи дори да се погрижат за животните си.
Стоката, както винаги смирено свела глави, търпеше и чакаше и този ден да премине. Орисията им е такава – в един ден ти се радват и кичат с цветя, на другия си курбан по прищявка на стопанина.
Мнозина, слезли в тъмни изби, да са по-близо до храната и по-далече от слънцето, прегръщаха студените камъни на зидовете за да се разхладят.
- Неч ...