30.01.2007 г., 17:38 ч.

Спомен от детството... 

  Проза
1765 0 8
3 мин за четене
    Из историята на една старица....


               Помня как като дете играех с моите приятели пред блока, бяхме толкова весели и безгрижни... Никога няма да я забравя - посивялата старица, която идваше всяка сутрин, сядаше на пейката и ни гледаше как се забавляваме и смеем. След време толкова много бяхме свикнали с нея, че даже я наобикаляхме и я молихме да ни разказва историята на живота си. Съдейки по разказите на нашите баби, ние знаехме, че и тя ще има някоя пикантна и забавна история която да ни разкаже.
               Тя се радваше, че е заобиколена от толкова много деца и внимание, че едвам сдържаше сълзите си. Толкова много истории ни е разказвала, помня ги всичките, толкова увлекателни, истински, някои изпълнени с много болка и тъга... На най-тежките, тя правеше дълга пауза, преглъщаше с мъка сълзите и продължаваше... Говореше с приказен глас, всяка история оживяваше пред очите ни, някои дори ни разплакваха. Най-тъжната история, която ни каза, помня и до днес... Беше изпълнена с толкова тъга и болка, че дори сега се просълзявам като се сетя. 
Тя разказваше историята за нейната сватба, пътят, който е изминала, цената, която е платила.( Сега като се замисля, разказът й ми напомня за сапунен сериал, но знае ли човек -времената тогава са били такива). 
"И аз не помня откъде, нито откога се познавам с моя съпруг, но помня какво той ми причини! Деца, това е историята на живота ми, не допускайте моята грешка. Човекът, с който прекарах целия си живот, ме нарани толкова силно, че дори не зная как съм го изтърпяла и още го търпя.
Помня, като бях на 17-18 години, може и по-малка, как дойде един непознат, красив мъж да ме иска за жена от майка ми (баща й бе починал, тя не го познаваше). Тя отказа, не искаше да ме дава извън селото, за да съм по-близо до нея, да ми помага, както и аз на нея (тя е имала 5 братя, била е едниствената утеха на майка си). Мъжът си тръгна бесен, сякаш черен облак се бе стоварил на лицето му, той дойде за жена - щеше да я получи, независимо на каква цена. 
След около час той се върна с група мъже - не помня къде бяха тогава братята ми, вкъщи бяхме само аз и  мама - той отново я попита дали ще ме даде, но майка ми бе силна и непреклонна жена, с твърд глас му каза да си върви. Той се усмихна, грабна ме и тръгна - майка ми понечи да го хване, но мъжете я задържаха... Тя плачеше, викаше, кълнеше... А аз отпусната на ръцете на страшния мъж, ронех сълзи и му се молех да ме пусне. Уви! Без резултат.
Той ме отведе на място, напълно непознато за мен, мокро и студено... След няколко дни ме заведе у тях, огромна къща и голям двор се озоваха пред очите ми, но не в нашто село, а и аз не знам къде... Далеч, много далеч от дома.
След месец аз го помолих да ме заведе при майка ми, той ми отказа, аз плаках, молих, но той бе непреклоннен.
След година, с две деца, той ми каза, че е време да отидем на гости у майка ми. Боже, как се зарадвах, стегнах багажа и тръгнахме. След няколко часа бяхме в моето родно място, сълзи бликаха от очите ми, срещах познати лица...
Стигнахме къщата, в която бях израснала, но за мое учудване никой не ме посрещна, всичко бе потънало в бурени, къщата порутена, нямаше никой... Камък затисна сърцето ми, хукнах като побъркана по съседите, исках да знам... Помня само, че една комшийка ме прегърна и заплака с мен. Това, което ми каза, ме ударяше с наистова сила - след като са ме отвели, братята ми са тръгнали да ме търсят, до днес не са се върнали, никой не знае нищо за тях, а майка ми - поболяла се е от мъка по рожбите си, след месец е починала...
Спрях да я слушам, обърнах се към моя "любим" и го проклех!...
..........."
                Това бяха последните й думи, разплака се и тръгна, а ние стояхме и гледахме след нея, не знаехме какво да сторим. Помня, че погледнах приятелите си, те плачеха, тази история бе трогнала не само мен...
                 Как се казваше - така и не разбрах. Какво се случи с нея - не зная и до днес, тя не се появи повече. Беше ни някак празно без нея, толкова ни липсваше гласа й, историите й, тя самата. Не знам дали е още жива след толкова години, но... ми липсва, тя беше част от детството ни...

Поклон, бабо!

© Росица Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • На мен също ми е тъжно,че повече не видях тази жена.За кратко време,тя стана част от живота ми и винаги ще е.
    Благодаря ти,Светле!
  • ХУБАВО ПИшЕш.СТАНА МИ ТЪЖНО ОщЕ ПОВЕчР,чЕ Е БИЛО ИСТИНА.

  • Много усмивки,Ицо!
    Благодаря ти!
  • За нищо
  • Тогава за мен беше като приказка,Ицо.Но сега разбирам,че всяка нейна дума е била истина,изтъкана от много болка и тъга...
    Благодаря ти много,Ицо!!!
  • Страхотно е! Усетих тръпки, докато го четох. Не е сапунен сериал, а родната действителност от миналия век. Кара те да настръхнеш, нали? Времената, хората, нравите... отплеснах се, извинявай Поздравления за разказа
  • Благодаря ти много,Вили,думите ти значат много за мен!!!
    Много усмивки!
  • Много е хубаво! Много хубаво пишеш!
Предложения
: ??:??