на Натали

Закаря-кхан бягаше. Нощта беше го обгърнала, беше го приела и скрила като най-добър приятел.

         Страх имаше в сърцето на Закаря – от онзи, който е предал, от това, че не е достатъчно бърз, за да избяга, от онова, което е откраднал, от преследвачите, от стрелите им,... от смъртта. Но най-страшното беше липсата на надежда.

         Топка от мисли се сви в главата му, когато той реши, че ще си почине тук, между скалите. Лудостта започна настойчиво да си провира път изпод силуетите в тъмнината – всяко по-черно петно в мрака се превръщаше в негов враг и всяка нова мисъл го теглеше надолу. Но кое го доведе дотук? Той не помнеше да е бил такъв преди. Само допреди няколко дена той стоеше щастлив и пиеше вино заедно с краля, вечеряха и се смяха като кръвни братя. И мирисът на печено месо, вкусни гозби и свежи плодове изпълваше въздуха, като го караше да се чувства привързан към господаря си и останалите девет мъже от Съвета. Нищо общо със сегашното му състояние.

Тогава, о, тогава имаше надежда. Много надежда.                     

И бъдеще.

Сега, в мрака между скалите, той искаше да си спомни всичко. Когато кралят се наведе към него онази вечер, той разбра, че иска да играят на зарове. „Само двамата и ще те видим дали можеш да победиш без да ти помагат със смигване моите съветници.” След това се беше засмял отново с приятелския смях на кръвен брат. След това пък играта ги доведе до стаята на краля – омаяни от бутилката вино, която взеха със себе си. Играха. Заровете се търкаляха, а когато се спираха на местата си, израженията на двамата се меняха от победител на победен. И така с часове, докато погледът на Закаря-кхан не се премести за миг от пода със заровете на едно друго място - меча на краля. Той стоеше опрян на леглото, прибран в калъфа си от злато и орнаменти. Красивата му дръжка нямаше равна на себе си, а острието му беше толкова леко и остро, че дори едно седем-осемгодишно дете можеше да го размахва като опитен войник. Затова от малък кралят на си беше играл с дървени мечове. Беше се учил да използва Милостивия.

         А Закаря желаеше да има такова оръжие. Нещо повече – в онзи миг той осъзна, че го желае – желае точно този меч. Понякога желанията влизат в сърцето на човека като опасна буря. Тогава трябва да ги овладееш. Закаря се опита да го направи и не успя, защото жаждата го беше превзела и той реши да не послуша съвестта си. За пръв път позна предателството. Но предателството се случи там, в сърцето му, още преди да опие господаря си и да вземе неговия меч. То се случи тогава, в онзи миг и в онзи поглед, в мрежата от желание, която оплете Закаря-кхан, в стаята със заровете по средата на неговата игра. И нямаше вече колебание в сърцето на съветника.

         Той взе това, което искаше да бъде негово и го отнесе със себе си. Така се озова тук, в студа, между скалите. Но кой разумен ще помисли, че може да избяга с Милостивия? Всеки знае, че мечът не е обикновен. Той е създаден, за да се срасне с краля и да раздава правосъдие. Милостивият не убива всеки. В ръката на честен господар той е справедлив меч.  Щом господарят му решава дали да отнеме живота на даден човек и не знае цялата истина, мечът е благословен от Бог да отблъсне ръката на краля, когато той замахва да отсече главата на онзи човек, който е несправедливо съден. Не може всеки да има Милостивия. В ръцете на нечестивец той действа като обикновен меч. Дори тогава обаче той си остава най-красивият, най-лекият и най-добрият на света.

         Ето защо, когато Закаря го хвана в ръката си за пръв път, грехът не му позволи да го пусне. Той обаче знаеше, че от всички притежания, за краля най-ценен си оставаше Милостив. Не можеше да го изгуби. Не можеше да го подари. Още повече, не можеше да позволи на някой да го открадне.

 При тази последна мисъл съветникът потрепери. За него няма да има пощада. Той се сви между скалите. Миришеше на студ и на пот. Ръцете на Закаря се бяха вкочанили и той реши да ги разтрие, за да се стопли. Докато правеше това, забеляза колко силно е стиснал меча. Това го отврати. Изведнъж в ума му се появи нова мисъл, този път съвсем различна от останалите. Закаря си спомни колко много обича своя крал. Каква беше тази вещ, която го накара да предаде онзи, който за него е повече от кръвен брат? Досега съветникът беше търсил само оправдания за постъпката си. В продължение на два дена той правеше едно и също. Сега, вместо да се разрови в ума си и отново да намери оправдание, той намери причина. Не беше виновна красотата на меча, нито блясъкът на орнаментите му. Вината беше вътре в собствената му съвест. Толкова силно го обхвана вината, че той пожела да отнеме живота си като откуп за греха. Но наказанието не беше в неговата ръка. Той знаеше, че и да направи това, и да не го направи, адът е за такива като него. Затова поиска първо прошка от Бог. След това щеше да отиде при онзи, който беше над него и във властта, която му е дадена, кралят щеше да извърши присъда. Въпреки тежестта от това, което следва, Закаря-кхан се чувстваше свободен. Усети успокоение, защото щеше да подари наказанието в ръцете на своя крал. Господарят му беше честен.

А гняв беше обзел краля в същото време. В ръката му имаше власт, в ръката му имаше меч и той щеше да порази. Неговите девет верни хрътки – деветте съветника, яздеха с него. Без един – неверното псе, десетият, Закаря-кхан, който щеше да плати с живота си за долното предателство. Същият този Закаря, който на няколко пъти спаси живота му, сега се осмели да извърши подлост. „Подлец, куче...” – повтаряше кралят в ума си. Конят му се беше изморил, но той натискаше до последно в опита си да настигне по-бързо съветника. Не искаше да се бави. Преди време бяха намерили коня на Закаря полумъртъв от препускане и сега щяха да открият и него. Съветниците бяха добри преследвачи. В режещия студ те гонеха мълчаливо, без да обръщат внимание на вятъра.

Плячката обаче се появи твърде лесно и неочаквано. Един войник се затича и спря до коня на краля.

- Позволете да говоря, господарю.

Кралят махна с ръка и той продължи:

- Слугата Ви вижда огън върху Тихите скали! Той предполага, че това е Закаря, защото дава кралския сигнал.

- Вижте дали не е засада!

Закаря беше хитър. Неведнъж битките се бяха обръщали в негова полза, защото винаги намираше начин да изненада противника. Сега беше различно.

 Кралят изчака войниците си. След малко те дойдоха, двама от тях водеха фигура в черни дрехи. В тъмното изглеждаха като петна, а после, като се приближиха, владетелят забеляза, че с тях има още един войник. Той носеше меч. Явно е нямало засада.

- Ето те, глупако. – каза кралят на фигурата в черни дрехи.

После слезе от коня. Фигурата се поклони. Със сурово лице кралят бавно пристъпи напред. Един от съветниците му взе меча от войника и му го подаде с увещаващ поглед. След това посочи с глава към Закаря-кхан.

- Съмняваш се в решението ми ли, Урия? – отговори тихо и гневно кралят на съветника и не прие Милостив.

В мрака Урия се намръщи, изненадан.

А Закаря-кхан заговори:

- Моля те да ми простиш, господарю. Извърших зло. Не съм достоен пред тебе, брате, но ако в сърцето ти има милост, пощади ме и пак ще ти служа. Където ме оставиш, там ще бъда, за да заплатя за постъпката си. Ти съдиш справедливо.

- Мълчи! – заповяда кралят.

„Кой си вече, че да ме наричаш брат!”

Извади меча си и преди да замахне забеляза погледът и изражението на Закаря.

„Вярност имаше в твоето сърце, Закаря!” И му се стори... не, той знаеше, че още има вярност в сърцето на неговия брат.

         Виното опива всички, но по-страшно е, когато си пиян от гняв. Замахна и отсече. Но това не бе достатъчно. Деветте от съвета наблюдаваха с болка сцената. Кръв имаше по ръцете на господаря им. И студът се засили. Вятърът шибаше наметалото на краля; насълзи очите му и той избърса с ръкав лицето си. Когато погледът му се избистри, той обърна за пръв път внимание на недоволните съветници. Това наистина не беше достатъчно. За да не понася повече тяхното негодувание, той реши да им докаже, че присъдата е справедлива.

Грабна Милостив от ръката на Урия и захвърли другото оръжие. Направи го много бързо и рязко. Гневът му беше засилен. Щеше да отсече десницата на Закаря-кхан. Върна се при трупа. Замахна с меча и в миговете след това стоеше вцепенен от ужас.

         Милостив отблъсна удара.