Ресторантът беше топъл и тих. Стъпките ú приличаха на ноти, изписвани по петолинието на пода. Дъхът ú спираше, оглеждайки се на коя маса я чака...

- Здравей, заповядай - каза той и бавно протегна ръка за поздрав.

- Извинявай, задръстването беше невъобразимо!

Ръцете им се срещнаха за секунди, но тя не усети онази искра, която блесваше при допира от кожа през времето, когато бяха влюбени. Светлината у нея леко се приглуши. Тя знаеше, че от тази секунда ще бъде господар на положението. Тя ще определя правилата. Почуства се по- уверена, защото осъзна, че времето, което беше минало, неизменно е отмило онези ръбчета в душата ú, които бодяха ежедневието и не ú даваха покой...

Увереността и блесна в усмивка, а погледът ú заигра по неговото лице дяволито:

- Как я караш?

- Добре... работя, имам и син... вече на 1 година, а ти?

- Браво! Радвам се за теб, това е прекрасно.

Той я погледна раздразнено, а после добави:

- Това е положението.

Мислите ú започнаха да играят пинг- понг, слепоочията ú пулсираха. Настъпи мълчание.

- Добре изглеждаш - добави той - много по-добре от преди.

Да, тя се беше постарала, през цялото това време се беше старала именно за тази среща да бъде прекрасна. Мисълта за него в началото изглеждаше като  фикс идея, която постепенно превърна ежедневието в дисциплинирана мотивация за възход на всички фронтове.

Резултатът беше потресаващ.

- Обичам те, Ралица - каза той - но семейството разчита на мен. Имам отговорности, а и разводът преди това още ми държи влага. Надявам се да ме разбираш.

- Разбирам те, Камене, само не разбрах защо 1 година ме лъга, че си просто разведен, докато тя е раждала заедно с теб, а после сте си гледали бебето?

- Защото никога нямаше да искаш да си с мен... ако бях казал истината. Затова...

- Защо ми се обади след толкова време?

- За да ти кажа, че те обичам и се гордея с теб!

Тя знаеше това, тя се страхуваше от това, тя мечтаеше за това, тя...

- Изненадан си, че успях? Изненадан си, че въпреки срива, аз успях, нали?

- Не, бях сигурен, че ти си уникална!

- И...?

- Нищо, аз не мога да бъда с теб, макар че искам, но това няма да се случи никога, но исках да знаеш, че никога не съм се забавлявал с теб! Съдбата се позабавлява с нас, Ралица... Срещнахме се в най-неподходящото време... Малшанс...

- Да. Така е. А аз... аз ти желая успех! И ако е писано, ние някога ще бъдем заедно, но не сега.

Тя, Ралица, стана и си тръгна.

Всички в заведението се заслушаха в  стъпките ú...

Звучеше "Адажио" на Албинони...