10.11.2007 г., 17:31 ч.

Срещата 

  Проза » Разкази
998 0 2
5 мин за четене

Беше изминало доста дълго време от първата им среща. Тя беше кратка, непринудена и интересна. Времето летеше и ги променяше – почти до неузнаваемост. Но животът е такъв – радост, усмивки, понякога тъга и сълзи – но все пак - живот. Разменяха мисли и идеи, чуваха се по телефона, понякога си пишеха. Е, имаше и тишина, неприятна и болезнена. Разминаваха се след поредния уморен работен ден... но все пак имаха сили да си кажат поне нежна дума сутрин, или да си пожелаят цветни сънища нощем. Така преминаващото време ги караше още повече... да се желаят. Тогава може би съдбата, или случайността им предостави златна възможност. Да се срещнат.

Нолид работеше в брокерска къща, занимаваща се с продажба на терени по морето, за строеж на хотели. Задачата му дойде като манна небесна. В петък трябваше да излети за китното заливче Леркомо, за среща с купувачите. Елиниор живееше в непосредствена близост до залива и той и предложи да се срещнат на следващия ден, след приключването на сделката. Тя остана колкото развълнувана, толкова и тръпнещо-очакваща. Нолид отправи предложение за вечеря в хотелската стая, на която Елиниор просто не можа да устои. А и… не искаше. Денят минаваше бавно и мъчително за двамата. През целия ден тя се бе вглъбила в  мисли за предстоящата среща, лутайки се между гардероба и огледалото. Искаше всичко да е прекрасно, да се хареса сама на себе си. А и не биваше все пак да забравя, че това ще е първата им официална среща – неподправена и толкова дълго чакана първа среща. Избра бледо зелената рокля, която Нолид й бе подарил не отдавна, с голи рамене и гръб – стигаща почти до глезените. После лек грим, червило. Не усети как времето мина.

 Неочаквано на вратата се позвъни – Елиниор като че изтръпна. Дори без да погледне към часовника, забърза към вратата... но остана учудена. Пред нея имаше възрастен мъж с черно бомбе и фрак.

– Колата Ви очаква, мадам Елиниор. – с равен и плътен глас проговори непознатия човек. Тя някак си учудено погледна към улицата, на която стоеше двуколка, с бял кон, гюрук и две кошници цветя на капрата. Истината е, че не беше подготвена за това посрещане, но все пак красива усмивка озари лицето й. Елиниор се запъти натам. След около петнадесет минути конски тропот и ароматна гора, се озова пред входа на хотела. А там... там вече беше той. С широката си усмивка и букет жарколии в ръка. Нолид й подаде ръка, за да слезе. Поднесе й цветята – безмълвно. Решиха да не използват асансьора, а да се изкачат по стълбите, от където имаше прекрасна гледка към морето. Хванати под ръка, поглеждайки се с усмивка, започнаха да се изкачват. Не бързаха за никъде. Нощта бе пред тях, въпреки че не си го признаваха, усещаха нещо. Желание – може би. Не дочух точно  - но разбрах, че се заговориха. Понякога спираха, гледаха се право в очите и пак си говориха. Нолид отвори вратата на хотелската стая, погледна Елиниор в очите и я покани. В средата на стаята беше подредена масата, с червена ароматна свещ, две кристални чаши и бутилка сухо бяло вино. Приближиха се до масата. Може би и двамата го желаеха... но не посмяха, или не зная. Той взе чашите в ръце, а Елиниор сипа виното.

– Е, наздраве за нас – почти едновременно изказано и от двамата. Чу се звън на чаши. След първата глътка Нолид я покани на балкона, където имаше голямо кресло, за да наблюдават залеза. Тук вече дистанцията беше изчезнала, ръцете им вече бяха вплетени една в друга. Тя се реши – отпусна главата си на рамото му, а той с плавно движение отмести косата, която закри лицето й. Може би неволно, докосна лицето, което предизвика поредната й усмивка. Звън на чаши. Погледи – ту пресичащи се, ту вгледани в нажеженото до червено залязващо слънце.

Не щеш ли, на вратата се потропа. Нолид усети, че Елиниор бе заспала, въпреки това я погали. Тя отвори бавно очи и вдигна глава. Нищо не казаха – само се усмихнаха един на друг и той стана. Отвори вратата, а пред нея бе оставена количката  с подноси. Той я прибра в стаята и затвори вратата. Подреди блюдата на масата, пусна тихо нежна музика и покани Елиниор вътре. Двамата седнаха на масата един срещу друг, но някак си вечерята не бе основното им занимание. Говориха, усмихваха се и от време на време отпиваха по глътка вино. Нолид реши да премине към десерта - течен шоколад със сметана и ягоди. Гребна с лъжичката от сметаната и подаде на Елиниор, а той самия опита от шоколада с пръст. Сякаш нещо в него потрепна. Посегна с ръка и разтри остатъка от шоколад по устните й. Не се поколеба. Стана и я покани на танц. В момента вървеше един от любимите му блусове. Тя не се съпротиви. Дори и не посегна да изчисти шоколада. Усети всичко само с поглед. Подаде си ръката. Унесени от танца, те почти не стъпваха на пода. Той усети аромата на кожата й. Погледна я за миг, притвори очи и впи устни в нейните. Може би се носеха из въздуха само двамата. Около тях вече нищо не съществуваше. Магията беше пълна. Погледна я, погали я нежно по лицето. И всичко, може би мечтано някога – беше реалност. Само двамата, един до друг, отдадени на ласките. Ръцете му се плъзнаха по раменете и така до дланите, пръстите останаха вплетени, очите притворени, а устните – останаха впити, с вкус на шоколад, в най-сладката целувка. Насладата на телата беше просто върховна, естествено продължение на цялото изминало мъчително време.

Дори всякакво време не би заличило тази страст.

Дори след утрешния тежък ден, ще имат сили да си кажат:

– С целувка до следваща усмивка.

© Николай Стойчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз го четох, и пак ще го чета
    Може и на мен да ми се случи, знае ли човек...
  • Само искам да кажа, че го прочетох...
    Бавно, с едно малко джинче до себе си и една запалена цигара...
    След това, което те е накарало да напишеш тези редове едва ли има значение какво ще ти напиша...
    Обаче пак ще го прочета ...
Предложения
: ??:??