Старият орех ли?! Ей го там, за нищо вече не става. Отгледал отдавна последните си рожби, сега само ненужен стърчи, отправил взор към небето с изсъхналите си клони. Е, да, препират се свраките по него, ама и те остарели. Тук там каца по някоя млада,  влюбена гургулица, пооправи си перата, па се нагласи да пее, ама така някак си не й е удобно, много оголено, открито, а на влюбените им трябва усамотение, а тук, сянка няма и отлита разочаровано. Ох, да, само кълвачът му се радва. Колко работа има по него. Звукът от усърдната проверка по кората се носи рано сутрин над заспалите покриви. Но така без листа и на него му става тъжно и бързо отлита. Пак остана сам орехът. Сумти разочаровано, като подминат от минувачите просяк и пак се натъжава. То поне да има кой да го бутне, ами то, къщата и тя самотна отдавна. Погледне към двора, в очакване да чуе глъчката на собствениците, па клюмне отново. Колко е гадно така, да се чувстваш ненужен. Забравиха те, че той ги отгледа, че там под неговата царствена корона са намирали прохлада в горещината. Що не вземат да го отърват от това бреме, не му се мръзнеше поредна зима сам и изсъхнал до болка. То, ако вземат да копаят под корените му, за да го махнат по-лесно и дувара  ще бутнат, че и на съседите дори, нищо, че бяха кирпичени. Ти, остави оградата, ами и покрива на съседната къща щяха да отнесат. Само главоболия с него, какво ли да го правят. Да бе се смилила поне една светкавица да го тресне и разцепи, че да пламне, ама и те го подминаваха.  Но той заслужаваше да си иде подобаващо, беше си свършил работата на тая земя. Е, можеше и още, но щом осиротя къщата, поболя се и той от мъка и изсъхна. Сега така си стърчи, с едни големи клони и едни показали се от пръстта корени, като вени на съсухрена, старческа ръка. Нощем даже изглеждаше твърде зловещо, плашещо и дори совите го подминаваха бързо.

   А, какви истории само можеше да разкаже, но кой се спираше да го послуша. Едно време под короната му се спираше цяло стадо овце и дори нощуваше там лятоска, оживено беше, имаше работа той, старият орех. А сега?! Ех, а сега... Що така не беше нужен никому?! Болеше го от това и се молеше на Бог да му спести мъките. Щеше после да подпали нечия печка, но какво от това, тогава нямаше да бъде жив и да усеща. Сега всички си мислеха, че е вече мъртъв, но те не знаеха, че още диша, нищо че не дава плод. Всичко чуваше и виждаше, усещаше.  Виждаше как хората около него остаряват и като него самия не бяха вече потребни никому. То, да беше прибрал Господ и тях както и него, ама – на, мъчат се завалийте. Ей ги, тия отсреща, пак викаха линейка за стареца. Много високо кръвно вдигаше. Овцете едно време под ореха, негови бяха. Не се спираше дядото по цял ден с тях. Тичаше след стадото из баирите, подвикваше им, подсвиркваше, а сега на него подвикват младите, хокат го. Да си седял в къщи, да се прибира, да яде, да се мие, че то гаче ли те едно време все на мивка са седели. И овцете му махнаха и другарите му един по един си отидоха. А той, той като орехът си чака реда. Ей ги и тия пък отляво. Бабата им на легло, никого не разпознава вече, дъщерите си  не разпознава и ги хока, и бълнува, плещи глупости... То, това живот ли е, под коя ли дебела сянка спи дядо Господ сега, та си не върши работата. Какви времена бяха, а какви настанаха?! Сякаш за ореха и слънцето светеше различно. Едно такова, оскъдно, като самия живот. Пък и тия от дясно и те бял ден много не виждат. Булката, след второто раждане нещо й стана, получи, к’во му викат там, следродилна депресия. Така и не се оправи. Уж, добре била, ама погледът й един такъв, налудничав остана. Какви времена, Боже, как я мислиш ти, а?! И що така не се раждаха деца или това бе само в тая махала?! На празно, на празно кънти всичко наоколо, като душата на ореха. Тежко му бе с тия мисли в главата, тежко, като самия него, бая ще се озорят, докато го бутнат.

   А къщата с родния му двор, те какво?! Казват, че по пръстените на дънера можеш да пресметнеш на колко години е дървото. Тук обаче по пръстените на дънера може да разбереш, колко истории знае това дърво.  От много хора, та накрая нито един не остана да живее тук, в тая къща. Още помни орехът веселия смях на хлапето от къщата и това на съседското дете, които се събираха всяко лято, от сутрин до вечер да играят. Ту на люлката, ту под асмите, ту взимаха шарените черги на бабата и ги замъкваха под ореха на сянка, за да си играят, далеч от поучителните погледи на възрастните. Тогава орехът се чувстваше най-щастлив. Правеше всичко възможно да ги скрие от слънцето с листата си и изглеждаше един такъв надут, наперен, та чак ще се пръсне от гордост. А, сега, празно му бе, празно отвътре, в душата, осиротялата. Никой не живееше тук. Избягаха младите в града. По едно време се юрнаха да работят по двора, наслагаха едни оранжерии, едни чучела да пазят птиците, само изкуствени заместители на истинския живот. Сега обаче и това не правят. То, дава ли им сърце да се върнат тук, за да не намерят никого. Старият кладенец и той зее грозно и моли някой да го засипе, като орехът и той самотен, ненужен. И у комшиите им никого няма, само змии се припичат тъдява, на слънце. А, отсреща?! Лелее, а отсреща... Оня скот добре, че умря, умори си бабичката обаче преди това. Скот, ама скот ви казвам. Една чешма не направи, ходеше с една стомна у комшиите да си налива вода за пиене. Толкоз години вече. А ония другите?! Е, тия много са далече от дървото, не знам за тях. То и това му стига на ореха, за да се поболее и да чака смирено Рогатият да го прибере. Не им ли трябват в пъклото дърва, бе?!

   Ще си чака така, уморен и преситен. Ще наблюдава безизразно, както досега, свраките да се препират из сухите му клони. Преди поне се караха за някой и друг намерен орех, а сега и те не знаят за какво.  А зимата гаргите ще го карат да настръхва от грозното им, на умряло грачене. Дано и за него да заграчат тая зима. Искаше му се, много му се искаше това. Беше толкоз уморен и грохнал. Достатъчно беше живял, не искаше повече. Стигаше му това бреме...