10.12.2008 г., 20:04 ч.

Стая 309 

  Проза
1122 0 1
4 мин за четене

Всяка сутрин на път за работа минавам да купувам вестника му. "Cyprus mail". Влизам в хотела, правя тоста му, слагам бяло feta cheese, шунка, домат, яйце, портокалов сок, после премервам 5 капки от лекарството му в чаша вода И се качвам да му ги занеса. Петър дошъл в Кипър преди 13 години с жена си, купили апатрамент от собствениците на хотела. Били щастливи години. После жена му починала, погребали я в Кипър. Минали още две години, станало му трудно да се грижи сам за себе си, все пак 81 години са 81 години. Моите шефове му предложили да им прехвърли апартамента обратно и да го гледат в хотела при условие, че си плаша за лекарствата и за другите си разходи извън хотела. А те не бяха малко, като се има предвид, че го скубеха безогледно, давайки му бутилка бренди от бара на цената на 7 от магазина. Пишеха "Посещение на лекар - 120 евро", а той е с европейска здравна карта и посещенията бяха безплатни, както бяха безплатни и лекарствата му. Той не знаеше това, защото от два месеца склерозата му се засили бясно и човекът направо си откача. Помнеше с подробности случки от детството си, а в същото време забравяше, че е обядвал преди 30 минути и си поръчваше нов обяд, който вече му charge- ваха. Преди два месец беше ок, излизаше всеки ден, отиваше на пристанището, купуваше си сладолед и вестник, после пиеше няколко брендита и обядваше при мен. Лафехме много.

Един ден онези малоумници продадоха апартамента, извлачиха всичките му вещи и ги изнесоха по домовете си. Обзавеждането беше скъпо. Техниката също. И СЛЕД ТОЗИ ЕДИН ДЕН ДОЙДЕ ДРУГ ЕДИН ДЕН, КОГАТО ТОЙ ПОИСКА ДА СИ ИДЕ У ДОМА ДА ВИДИ АПАРТАМЕННТА СИ и да види какво става с вещите му. Взеха му ключовете от колата, взеха му колата, не му позволиха и той някак разбра... и някак почна да откача. Започна да ме пита по няколко пъти на ден дали жена му се е върнала от пазар, дали сестра му е взела колата, дали колата му е пред апартамента му... дали... а аз трябваше всеки път да му казвам истината. После дойде лекар. Изписа му тези капки за склерозата. Никой не се грижи да му ги дава и когато аз не съм на работа, никoй не му ги дава. Всеки вика "че аз да не съм медицинска сестра!". Не бива да се комбинират с алкохол, но те го блъскат с бренди, защото плаща за това. Оставят таблата с храната му в стаята вечер и сутрин го намирам полазен от милиарди мравки. Безпомощен да се оправи сам, да се почисти. Истината е, че във всяка нормална държава този човек щеше да е в болница, за него да се грижат лекари и санитари, и да, това ще стане, но когато му свършат всички пари... ще го бутнат в някои дом и край с Петър, защото кой ще плаща за този дом никак не е ясно.

Един ден слезе при мен и ме помоли да му помогна да си намери обувките. Качих се, извадих куфара. Беше събрал всички останали вещи от потопа на един живот в един куфар - няколко часовника, трябваше да им се сменят батериите, подари ми ги, после шефката ми ги взе и каза, че тя ще ги оправи. Имаше писма, няколко картички, чадър, малко дрехи, малко лекарства и едно мече, досущ като това на mr. Bean. Даде ми го и каза "Грижи се за него, той е на 50 години", бил първата играчка на дъщеря му. Сложих оръфания теди до "моите си неща" и се замислих, че аз бях като него, с няколко куфара живот по средата на нищото, няма мост назад, няма път напред. Има само сега. Стисната от спомени, полазена от страхове и с нарастваща омраза към човешкия вид. Търся болкоуспокояващо за сърдечна болка. Няма ли да се случи чудо и да прелеее цялата тая вода и да залее всичките натворени лайна и помия, натворени не от друг, от нас. Засрали сме пейзажа до неузнаваемост.

Преди няколко дни, началото на декември, бяхме с малката на морето, легнахме на тревата (тук плажове почти няма, има треви), палмите не се помръдваха. Беше кротко и страховито тихо. Морето беше гладко, много прозрачно и спокойствието ме заля. Малката легна върху мен и сме заспали под парещото декемврийско слънце. Един гларус кацна до нас, поседя, пообиколи ни и си тръгна. Нямаше туристи, нямаше никoй. И изведнъж се появиха няколко кипърки с около 6 деца, извадиха торбите от Макдоналдс, кутии от бонбони, заврякаха, децата пищяха. Малката обърна към мен грейналото си порозовяло от слънцето лице и леко сънливо ми каза "Да си вървим у дома или да идем да потърсим черни камъчета на нашето място". Станахме и бавно се отдалечихме от хората. Намерихме едно гладко черно камъче, прибрахме го да го добавим в колекцията. Имах едно евро, 5 дена до чека със заплата, бях по къси гащи и тениска, а кипърки бяха с ботуши и  кожени палта на 27 градуса жега. Децата им бяха по ботуши, по дяволите. Загледах се в безмълвните листа на палмите. Един човек ми беше подарил 50 годишното си мече. Значи бях заслужила нечие доверие. Аз съм родена 200 години преди слънцето. Нищо не можеше да ме убие или събори. Даже на връщане видях приятелката на бившото ми гадже. Не усетих нищо. Усмихнах се учтиво, казах "Здравей", тя ме подмина с "достойнството на простака". Смях се с глас.

Животът е прекрасен.
За този, който умее да играе тая игра. Заслужава си дори само да срещнеш стареца от стая 309.

Дам, болката е интернационална.

© Гергана Дечева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • След всичко това, щом още забелязваш света около себе си, значи можеш да я играеш тази игра.
Предложения
: ??:??