Светлината
Винаги щеше да си я спомня такава - дребна, кокалеста, с блед тен и прозрачно-сини, почти безлични очи. Тези очи, обаче, водеха свой собствен живот. Те гледаха някак странно напред и - като че ли - малко над всичко, което я заобикаляше.
Тогава той, Франц Екенбауер, беше само на двадесет и пет. Все още не беше опитвал женска ласка и единствената жена, която беше имала власт над него, беше майка му. Тя винаги го беше направлявала - както в избора на образование, така и в този на професия и не беше спирала да му напомня да не се поддава на порока. Наскоро, обаче, тя се пресели в Отвъдното и Франц се чувстваше отчаян и безпътен. Той не можеше да остане повече в тази къща, в която всичко му напомняше за Нея. Ето защо, тръгна на някъде, без посока. Един ден беше привлечен от някаква странна светлина далеч, далеч, почти на хоризонта. Реши, че ще я следва. Първата му спирка беше тук, в малкия крайпътен хан, където му се стори, че се беше приютила и светлината. Тъкмо си беше поръчал тъмно пиво, когато забеляза тези странни очи. Франц би дал крака си - който впрочем, много му трябваше в предприетото от него начинание - само за да може да привлече вниманието им. Малкият хан му харесваше. Имаше и други хора, но всеки беше потънал в своя свят и останалите не съществуваха за тях.
В този момент силен тропот на двора извади посетителите от вцепенението им. Те постепенно се огледаха един друг, защото не можеха да допуснат, че нещо извън тях или в краен случай - извън този хан, съществуваше. Конете, обаче, изцвилиха разтревожено, а кучетата виеха като при пълнолуние. Момичето изскочи иззад тезгяха, грабна една пушка от стената и изтича към двора. Посетителите загубиха интерес към случката и постепенно се върнаха към техните светове. Само Франц остана под влияние на видяното и излезе на двора.
Вятърът навяваше стелещия се сняг и очите на младия мъж се премрежиха - сякаш гледаше през плътна пелена от нежен тюл. Доспа му се, но не можеше да се върне в хана. Тогава забеляза светлината през открехнатата врата на конюшнята. Събра смелост и влезе. Това, което видя, му вля сили - макар и легнало по гръб, момичето гледаше право в него. Той падна на колене, за да я прегърне, но студеното ù тяло увисна в ръцете му. Щеше да заплаче, когато чу глас: "Никога не се оставяй на порока!" После светлината изчезна.
* * *
Днес Франц е на осемдесет и пет години. Остана сам, без дори да опита да намери жена. Никога повече не видя светлината, но не спираше да сънува онези очи, за които беше готов да даде и крака си, който напоследък доста го наболяваше.
© Весислава Савова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубавка, благодаря ти, че хареса. Твоето мнение е важно за мен. Усмивки!
-
Благодаря ти, Феичка!
-
Отново същото...
-
Благодаря, Иво!
-
Ние сме заченати в порок и порокът е естествената ни среда, той ни притегля с невидими нишки, а ние еднакво слаби или силни, му се поддаваме или се съпротивляваме, доколкото можем...А колкото до Любовта, без нея нащето съществуване не струва и пукнат грош...добре си го написала, Весислава!
-
Така е, Явор - всяко нещо на мястото си. В противен случай, ни очаква съдбата на Франц. Поздрави
-
Да открием светлината,но не и в хана...
-
Добро утро, приятели! Благодаря, че се отби и ме разбра, Петя.
-
Тръгнал да дири щастието,да осмисли стойностите в живота, а попаднал в онова крайпътно място,носещо порочност и безпътица в себе си...Каквото и да ни убива физически е без значение...Убият ли душата ни,става лошо...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
