Турско червено

                                                                                          На Волфганг Хилдесхаймер

  Снегът хрупаше под краката на Мартин, ботушите му оставяха дълбоки  рани в девственото бяло, което продължаваше да  пада тихо от черното небе. Цяла нощ беше сипало сняг, нежен и пухкав, такъв какъвто само първият сняг може да е, особено нощем, осветен от уличните  лампи се виждаше още по-пухкав и чист. Ненапразно кучетата хапеха първия сняг, както дете хапе захарен памук, не е току така тая кучешка радост. В цялата зимна приказка един човек, навлечен с пухенка, шапка, ръкавици и раница на гърба си, изглеждаше като мим на една сцена, бяла и голяма, пред притаила дъх в тъмното публика. Публика всъщност нямаше никаква. Толкова рано сутрин площадът още не беше отъпкан и само червеното огънче от  цигара, тлееща в едно чакащо такси, смущаваше някак си бялото. Мартин крачеше уверено и от устата му излизаше пара, след няколко стъпки зави зад ъгъла на банката и спря. Повдигна глава нагоре и се вгледа, а парата от зяпналата му уста продължаваше да се ниже. Светлините на гарата го сгряха отвътре, приличаше  му на коледна  елха с връх един стар часовник, стоящ вярно на стража. Снежинките шареха погледа му като памука, с който украсяваше  елховите клонки като дете. Откога не беше виждал тази гледка, навремето всяка ваканция ходеше на село при баба си да се пързаля с шейна. Толкова години, хм уж всичко си е същото, а някак си друго. Мартин си спомни думите на Илеш от мемориалния им концерт: „Всичко си е същото, само ние сме надебелели.“ Огромните стрелки на греещия часовник показваха три и десет, имаше доста време до потеглянето на влака, но Мартин винаги ходеше по-рано където и да било, особено когато трябваше да пътува. Намести раницата на гърба си и пресече смело шосето. В хладната гара чакаха на пейките една възрастна двойка, един клюмащ пияница и неизменния циганин  с голяма чанта от пазара, задължителен асортимент за всяка гара. Дежурният полицаят отдавна не му обръщаше внимание от уютната си топла кабинка.

-Един билет за Стражица, отиване и връщане, в двете посоки - поясни Мартин и провря петдесет лева през гишето, чудейки се колко ли ще му върнат.

  Касиерката мълчаливо затрака по клавиатурата без да го погледне и след малко повдигна очила и дръпна парите.

-Двадесет и девет лева и седемдесет стотинки, в четири без десет, шести коловоз. На връщане билета се заверява на касата-отзвуча металическият глас от говорителчето, последван от финално пръък. Касиерката вече беше забравила за Мартин, който още прибираше билета и рестото в джоба си, повтаряйки „шести коловоз, шести коловоз“.  Часът го знаеше от доста години. Време е за един чай в барчето на гарата, беше му позабравена традиция.

  През стъклата на вратата се виждаха три силуета и един барман. Мартин влезе и откри някои разлики в интериора на старото барче с все така пожълтели стени. Хареса си една маса до печката, остави раницата на стола, виждайки че няма риск и отиде да си поръча на бара.

- Един чай от лайка.

- За тука ли или в пластмасова чашка-попита го барманът, който можеше и да е собственик.

- За тука.

Кафе машината изфъска.

-Заповядайте, осемдесет стотинки - подаде чая леко запуснатият барман.

 Мартин се настани на избраната маса, свали си шапката и другата ръкавица, изсипа захарта в чашата и започна да бърка с лъжичка, наблюдавайки как кристалчетата изчезват в горещата течност. Това действие в този ранен зимен час го накара да се замисли за цялото му пътуване и тракането на лъжичката  взе да му прилича на странен сън. Сепна го глас.

-Извинете мога ли да седна при вас?

 Мартин се опули и видя единия силует от съседната маса прав до него, другите двама продължаваха да си пият бирата на масата в ъгъла и си говореха тихо. Набързо осъзна, че му говори мъж на около шейсет и пет, нисък, с бяла коса, избръснат, с палто, под което се подава пуловер и чиста риза. Огледа се наоколо, видя че има доста свободни маси и погледна непознатия отново. Знаеше, че в джоба на якето си носи сгъваем нож, ей така за всеки случай като пътува.  В този момент странникът добави.

-Просто ми е скучно да си пия коняка сам, та ако нямате нищо против, можем да си правим компания.

 По-младият погледна още веднъж със съмнение, но в крайна сметка посочи стола.

-Заповядайте - изрече  Мартин, но в ума му прозвуча пищна псувня. Изобщо не  обичаше такива рабoти, но вече беше късно.

Навлекът си взе чашата и чантата от съседната маса, седна и се усмихна.

-Спокойно, не съм обратен… Имам двама внука.

- Ааа, не  – усмихна се Мартин - Не съм казал такова нещо…

-Ама си го помислихте - заключи другият.

-А, не, не… - заоправдава се Мартин.

-Нормално е, то и аз бих си го помислил на ваше място. Като млад са ми се лепвали такива, знам какво е. От там и лафа: „Чака като педераст на гара.“

-Ами глупости, просто така изведнъж и… Бях се замислил, та за това…

-Най-мразя да си пия пиенето сам, това е причината да ви помоля за вашата компания. А като поостарееш ще разбереш, че самотата е най-лошото нещо. Съжалявам, че не съм някоя млада, красива дама - опита се да развесели ситуацията възрастният, след което подаде ръка - Казвам се Емил.

-Мартин - прие ръкостискането по-младият.

-Голям студ, а? И тая година зимата ни изненада.

-Да. Пак ни изненада, за пореден път.

-Е, за влаковете този сняг не е проблем. Каквото и да се казва, за мене най-добрият и сигурен транспорт си остава влака.

-Така си е - съгласи се младежът и се усмихна, този път не толкова изкуствено. Мартин  усещаше как някак си постепенно губеше недоверието си към непознатия срещу него. Дали беше мекият му глас, дали добродушното му поведение, дали самотният му вид? Кое беше това, от което се топеше дистанцията по между им?  Сякаш имаше нещо особено,  или по-скоро твърде обикновено, в този човек, нещо което го отпускаше и печелеше симпатията му.  Като че ли го познаваше отдавна.

-Ти с пътническия през Горна ли ще пътуваш? Тоя, дето тръгва в четири без десет.

-Същият.

-Шести коловоз, е значи ще пътуваме заедно. И аз съм за този влак. Също значи имаме още половин час до тръгване и мога да те почерпя един коняк като добавка към чая. В този студ ще ти дойде добре за из път – засили се да става към бара Емил.

-А не, благодаря. Малко ми е рано за коняк - отстъпи Мартин.

-Абе аз ще ти го поръчам,  пък ти ако искаш го пий.

-Недей бе човек, къде стана?... - Мартин се изнерви.

 Непознатият се върна от бара с чаша коняк, сложи я пред младия мъж и седна на стола си.

-Пак ти казвам, не съм обратен, няма страшно, черпя те от сърце - показа халката си възрастният човек.

-Не, не е това - изви глава Мартин  и се вгледа в прозрачно кафявото, което успокояваше люлеенето си в кълбовидната чаша. Приличаше на аквариум тип глобус, от който беше изскочила рибката.

-Ще ти покажа още нещо - непознатият бръкна в джоба си, изкара кожен портфейл и го разтвори - Това е снимка на внуците ми, а тука съм с жена ми и двете ми дъщери. Виждаш ли?

-Браво, да са ти живи и здрави!

-А това ми е паспорта, я погледни сега какво пише тук - посочи с пръст Емил.

-Девети януари, четиридесет и осма година. Аааа то днес е девети.

-Точно така, момче, днес имам рожден ден! Е затова искам да те почерпя и да не стоя сам на масата!

- Ееее ами тогова наздраве! В такъв случай, не мога да откажа. Честит Рожден ден, да си жив и здрав!

-Благодаря! Наздраве! - вдигна чаша рожденика.

  Двете чаши се чукнаха  и звънтенето се разнесе из почти празното барче. Това накара леко запуснатия барман да обърне глава към масата за няколко секунди, след което отново се загледа в телевизора на стената. Мартин отпи от коняка и някак му се услади, стана му по-топло и приятно.

-Не е като едновремешната Плиска - сви устни по-възрастният.

-Не е, разбира се, аз го помня стария коняк, друго беше. Сега - спирт и боя. Ама то кое не такова, кажи ми. Химикали с етикети. Плащаме им рекламата и опаковката.  И в цял свят е така.

-Така си е. Навремето като беше всичко натурално, се редяхме за западното. Сега хак да ни е.

-Да, така беше, помня как се редяхме за немски маргарин, правен от мазут и палмово олио за два лева, а кравето масло така стоеше на рафта по седемдесет и две стотинки. Възхищавахме се, че не замръзва и се маже лесно, после лепяхме опаковките в лексикони, колко глупави сме били. Да не говорим за нектарите по рафтовете и опашките за Кока кола.

-Кока кола е единственият продукт който без реклама умира за една година, доказано е.

 -Най-вероятно, да си я пият другите, щом им харесва. Остави ги тях. Ти на колко години ставаш? Четиридесет и осма до сега… - започна да смята по-младият

-На шестдесет и шест, като магистралата  в Америка и като играта на карти -засмя се рожденика. – А ти на колко си, момче?

-На тридесет и седем.

-Приличаш на по-млад. Браво!

-Ами личат си вече.

-Семейство имаш ли, деца?

-Не, засега чакаме! Приятелка имам, но от скоро. Да видим.

-Е, ще си дойде тази работа, яваш, яваш. Човек не бива да пришпорва съдбата.

-Хванахме трудни времена, на вас поне ви е било по-лесно. Сега, да те е страх за утре.

-Така е, то много лесно на никой не му е било. Но сега се вижда да е доста по-зле. Абе здраве да е. Хората войни са преживели, катаклизми и доста по-тежки времена. В Африка от глад умират, ние сме седнали тука да се оплакваме. Хайде наздраве!

-Наздраве! - чукнаха чаши отново новите приятели.

Емил облиза парливото от устните си и въздъхна:

-Човека е човек, когато е на път.

-Пеню Пенев - добави Мартин.

-Бре, умно момче си, щом Пеню Пенев знаеш. Сега не знам учат ли го в училище. Той нали е комунист, може и да са го отрязали от писателската гилдия.

-Сигурно го учат, не знам.

-Само могат да загубят, ако не го учат, както и да е. Ти за къде си, за коя гара? - попита Емил.

-Стражица - отговори Мартин

-Стражица. Хубав град. Имаше земетресение осемдесет и шеста.

- Да, точно така. Голямо земетресение, доста хора пострадаха. И що къщи се срутиха.

-За това ти казвам, здравето е най-важно. Стражица значи. То след малко не е зле да се качваме, какво ще кажеш? Да намерим някое по-топло купе.

-Да и аз обичам да съм в купето по-раничко.

-Разбира се, по-рано, по-добре. Хайде изчакай ме да отида до тоалета за пет минути и се връщам. Ще отида до платената тоалетна, че тука в това барче не мога се напъна като човек. Ти си млад не ги знаеш още тия работи. Ще си оставя чантата, пет минутки…

-Добре, няма проблеми. Тука съм.

 Мартин изпрати до вратата с поглед, побелялата глава на своя нов другар и погледна към чантата му която висеше на отсрещният стол. Любопитството му приключи бързо, тъй като приличаше на най-обикновена малка чанта която всеки пътуващ носеше и той глътна последната най-сладка глътка от чашата. Не след дълго вратата на барчето отново се отвори.

-Готов съм. Ще се качваме ли? Ти изпи ли си коняка?

-Да.

-Ако ти се ходи до тоалета ще те изчакам?-попита Емил

-Не не ми се ходи, да се качваме-отговори Мартин,наниза шапката и метна раницата на гърба.

 Плъзгащата врата хлопна и двамата пътници влязоха в празното купе.

-Тука е добре, топло няма никой.-каза Емил

-Да-запокити раницата върху багажното над седалката  Мартин.

-Аз винаги избирам, предпоследното купе в последният вагон. Първо най-топло защото зад нас са полицаите, после най-сигурно защото е близо до полицаите и далече от локомотива, при една евентуална катастрофа имаш най-голям шанс да оцелееш. Освен това циганите не обичат да се качват до полицаите, а е и близо до тоалета, така че няма по добро от това купе.

-Ееее желязна логика имаш- засмя се Мартин като свали пухенката и я закачи до прозореца.

-По-скоро съм дървен философ-също добави смях Емил.

-Аз не те попитах ти до къде ще пътуваш-попита младежа

-Ами до където и ти.

-Как?? До Стражица?

-Да до Стражица, това е единственият влак който спира на тази гара. Затова го подържат полупразен и бавен стигащ в София по никое време, защото има такива хора като нас които искат да пътуват до забутани места  и то рано сутринта, за да се прекачат на евентуален автобус за някое още по-забутано село.

-Роднини ли имаш там?

-Не един приятел, с който искам да си поговоря. Тъкмо щях да те попитам същото, какво ще прави едно младо симпатично момче като тебе в Стражица?

-Абе не отивам за хубаво. Бабата зле, че леля ми я гледа. Майка ми е от Сушица, позна за прикачването с автобус.

-Е то ясно. То в Стражица колко къщи има, като махнеш и  циганите…

 В този момент и двамата се поклатиха леко от бавното потегляне на влака, замълчаха за известно време усещайки увеличаващата се скорост под краката им.  

-Тръгнахме!-проговори Емил- Бог напред и ние след него! Значи Сушица, от кога не си ходил.

-Аз по-принцип живея в Испания от доста време и сега съм в отпуска за празниците, та викам да я видя баба ми. Сигурно ще за последно. И леля ми горката, се наказва стар човек да гледа, някой лев да ѝ занеса и подарък за коледа, знаеш как е. Като дете там израснах през ваканциите. Какво село беше… Сега само си представям каква картинка ме чака. Не съм ходил близо петнадесет години, че и повече.

-Е, все ще ти е приятно да си припомниш. Мило му е някак на човек да се върне на село, ама му става тъжно. Има села, в които живеят по десет пенсионера.

-Така е, да. А и баба ми вече я чакаме да си отиде. Кофти работа.

-Лоша работа, да. Смятам, че има начин да пооправим нещата поне малко-Емил отвори малката си чанта и изкара бутилка жълтеникава течност и две чашки, грижливо увити във вестник, за да не се счупят.

-А не, ти ще ме умориш вече! Бая подготвен пътуваш - възкликна Мартин. Стана му някак празнично и изобщо беше забравил, че пътува с непознат.

-„A la guerre comme à la guerre!“

-„На война, като на война.“ Франсоа Дьо Гол  - Допълни младежът.

-И много други преди него са казвали тия думи, коренът на тази сентенция е неясен. Разбира се, че съм подготвен, аз рожденик ли съм или не? Сливова четиридесет и един градуса лично производство и две чашки, които ме радват вече тридесет години. Купих си ги на времето от Будапеща, много красив град. Ходих командировка в Унгария през осемдесет и пета, бях точно на  твоята възраст. Мразя да пия от пластмаса, не знам как им е сладко на някои хора. А за мезе печени орехи с мед  и сол, също мое производство -каза рожденика, разтвори една кесийка върху масичката, взе пръв един орех и простена дъвчейки – Ммм, вкусотия! Взимай си, не се притеснявай!

-Ще ме напиеш бе човек, недей така - заклати глава Мартин, който обаче изпитваше  някакво желание да пийне и поговори с този човек. Нямаше никакво логично обяснение, просто така го чувстваше.

-Наздраве! - подаде писаната чашка Емил - На унгарски „Егешегедре!“, това поне научих от този изчанчен език.

-Наздраве, пак ти пожелавам честит Рожден ден и ти желая здраве и щастие!

-За моя рожден ден и за здравето на баба ти - повдигна чаша с бодър поглед Емил - Старостта е част от живота момче. Когато един възрастен човек си отива, не е толкова страшно. Той дава път на един нов живот, взел е своето от този свят и е време да си ходи, иначе ще станем прекалено много. Това е колелото на живота.

-Така е, да. Пък и от години е на легло вече, абе все пак си е кофти, баба ми е в крайна сметка. Като дете при нея порастнах.

-Разбира се, че е кофти, ако е някой мил приятел или роднина, защото има и някои които хич не са мили и приятни, тогава не ти е толкова жал за смъртта им, че има и случаи, те карат и да изпиташ тайна радост.  По принцип човешкият живот е най-малоценното нещо, щом не те касае лично. Всяка секунда в света умират близо двама души, а на тяхно  място се раждат четирима други. Докато си пием ракията с теб, вече са измрели  населението на половин Стражица и са се родили една и още малко.

-Да, и аз съм чувал за тази прогресия, не знам до колко е вярна.

-Грубо сметната е вярна. Освен това, когато един човек се е залежал болен и вече явно няма как да се върне към живота, е по-добре да си отиде по реда. А ако това е придружено от болки, има право на евтаназия, аз поне бих предпочел този си край.

-Да, ама то у нас е забранено май.

-Да, стават много злоупотреби за наследства. От цялата работа страдат невинни хора, които нямат сили и търпение да отидат към по-хубавото.

-То нали имаше някакъв лекар в Англия, дето ги приспивал такива. Беше станал голям скандал, помня, че се говореше много за този случай. Май им правил услуга без тяхно съгласие, накрая мисля, че го изкараха луд и не влезе в затвора.

-Може и да е луд, може и да не е. Не е задължително да си луд, за да помогнеш на някой да умре. Понякога е негова лична услуга, понякога в услуга на обществото. Аз поне се нямам за луд.

-Какво искаш да кажеш!? - попита с по-сериозен тон Мартин и спря да дъвче печения орех, който беше в устата му.

-Точно това, което чу.

-Ти да не си утрепал някого? - попита младият мъж, като облегна глава върху висящата  до него пухенка. Усети твърдостта на ножката с глава и това му донесе доза кураж.

-Утрепал? В никакъв случай, звучи доста преувеличено. Спокойно, не съм маниак, минал съм доста психотеста по различни причини, най-вече поради служебни задължения. Каквото и да съм направил, нямам угризения и бих го направил отново. Виж, полицаите са зад нас и аз съм абсолютно спокоен, ти също би трябвало да бъдеш. Не се стягай, не съм опасен тип.

-Не съм казал такова нещо.

-Ама си го помисли. Виж, ако ти е интересно, мога да ти разкажа  цялата история и ще се убедиш, че наистина не съм лош човек. Обаче при едно условие.

-Какво условие?

-Ами те всъщност са няколко: Първо, ще трябва да напълним чаши отново. Второ, да ми кажеш как би постъпил на мое място и трето, да ми разкажеш някаква преживелица с лош характер или с други думи да на правиш едно признание за нещо лошо което си направил. Съгласен? - извади отново бутилката Емил.

-Абе де да знам. Виж, интересно ми е, но малко ми идва в повече. Не знам дали е редно изобщо да говорим за това. Може пък и да влезе някой в купето, знам ли… То става като в някой филм на Хичкок цялата работа - засмя се Мартин, докато  Емил го гледаше и чакаше  търпеливо.

-Помисли си. Все за нещо трябва да си говорим до Стражица. Няма да мълчим като риби. А това което съм направил, не е точно убийство, не се притеснявай.

 –Ох, абе не знам какво да ти кажа, човек.

  Отлагаше отговора младежът, но все пак му беше  някак интересно и любопитно да узнае всичко до край. В това зимно пътуване с влак с някакъв непознат, който го черпи с ракия и му бръщолеви някак си ерудирано и сладко, имаше нещо харизматично.

-Ако влезе някой, ние ще излезем в коридора да си довършим разказа. Съгласен?

  Мартин облегна гръб назад, плесна с ръце по бедрата си и се вгледа в своя  спътник. Срещу него стоеше един привидно спокоен човек, държащ  бутилка, който с търпение очакваше неговия отговор. Главата му беше замаяна от това пиене, което му ставаше все по-сладко и нямаше нищо против още една, а може би и две чашки. В крайна сметка, любопитството в душата му надделя. Все пак котките имат девет живота.

-Съгласен. Налей по една ракия и разказвай!

-С удоволствие! - Емил разви капачката и напълни отново двете чашки, след което двамата се чукнаха за наздраве. Мартин отпи малка глътка, схруска един печен орех и се вслуша с интерес.

-Така, това се случи през седемдесет и четвърта година, помня го добре, защото имаше световно първенство по футбол в Западна Германия. Аз не съм много по футбола, но гледах мачовете с България. Холандците направо ни смляха. Както и да е, от скоро се бях преместил във Варна. Иначе аз съм родом от Ямбол. Диосполис, градът на боговете, родният ми град, много го обичам. След казармата реших да продължа образованието си в Техническия университет в Габрово. Тогава беше новооткрит университет и беше много престижен, идваха хора от цял свят да учат там. С мъки се влизаше в него, а по него време да си електротехник беше златен занаят. Аз съм електроинженер. Та след като завърших университета, ме преразпределиха да карам стаж във Варна, във фабриката „1 Май“. Поддръжка на становете и ел. инсталации. Е по-точно стажант, но всъщност вършех почти цялата работа, само заплата ми беше стажантска. Тогава фабриката работеше денонощно, на три смени. Изнасяхме платове за цял свят, момче, не можеш си представи колко продукция бълвахме, а качеството си беше повече от на ниво, защото тия от арабския свят малко да не им е платът по пръстите и го връщаха без компромис. С тия стари станове при такова натоварване бая нерви и труд хвърлих и аз, но това пък ме направи баш жичкаджия. Писаното е едно , пипнатото друго. Всичко в този живот е опит и време.

-Да, аз помня „1 Май“ то на половин  Варна жените работеха там. Фабриката на Николов.

-Точно така - Николов. цяло Аспарухово е било негово, барабар с канала и моста. Сега внук му е милиардер.  Навремето в тази фабрика работеха две хиляди и триста  жени. Аз там се и запознах с жена ми, беше тъкачка. Станка, работеше на стан, звучи малко смешно. Та като млад работник в чужд град ми дадоха правото да живея в общежитието на фабриката, то една стара сграда точно насреща.  Дадоха ми едно таванче, понеже бях ерген. Помня, наема беше осемнадесет лева и четиридесет стотинки, тогава държавата мислеше за поданиците си. Е, тя заплатата ми беше сто и десет лева де, стажант поддръжка електросистеми. На приземния етаж живееше една дъртофела, която беше и нещо като домоуправител. Казваше се Филимона, викаха ѝ леля Мона. Най-кривото и злобно същество, което съм виждал през съзнателния си живот. В жилите ѝ течеше подлата гръцка кръв, а синът ѝ беше майор в едно поделение, което я правеше още по-крива и гнусна. За разлика от своите приятелки, не живееше в гръцката махала в центъра на Варна, а в мизерно общежитие в Аспарухово, отпуснато ѝ с връзки от кметството. Ей, момче, то мравка да минеше, щеше да се заяде с нея. Винаги оставяше врата си отворена, за да може да следи кой влиза и кой излиза, беше ухо на милицията. Човек не можеше да си покани гости. Ама какви са, откъде са, ама след десет да си вървят, че ще викам милицията, нямат право да спят тука… Заключваше външната врата, че си вадих ключ при един арменец, дето  сина му работеше при нас. Тогава бяхме млади гаджета с жена ми, що зор видяхме. Млади хора сме, а не можем да се видим нощем. Моите родители на гости не могат ми дойдат, какво да ти кажа, като в затвора. Постоянно търсеше повод да се оплаче, все твърдеше, че ѝ тропам и вдигам шум, а всъщност тя самата беше глуха и си оставяше радиото усилено до дупка и целия вход кънтеше. Правихме сапунки на стълбището всеки две седмици, Ленински съботник. После не можеше да се минава, докато не изсъхне. На тия, дето живееха срещу нея, им правеше забележка, че децата им ходят с много дълги коси, кое време било, защо още играят на улицата… Абе, по цял ден се чудеше къде с какво да се заяде. И синът ѝ нали е шапкар, връзкар, дъртофелата нямаше страх от нищо. Единственото хубаво нещо в тази жена беше, че е болна и стара и  ще трови хората не много дълго. Често сина ѝ водеше един фелдшер от поделението, да ѝ мери кръвното и дава хапчета. Аз лично денонощно се молех да умре, явно бог чу моите молитви. Тогава освен, че работех в „1 Май“ ходех и понякога нощни смени докер  на пристанище Варна Запад, имаха недостиг на работна ръка и набираха хора.  Взимаха ни с един ПАЗ от „Юнашкия дом“ и като свършехме работа ни връщаха по кварталите. Бачкаше се яко, но пък плащаха добре. Иначе със сто и десет лева, кое по-напред, млад мъж си, живее ти се. Като хамалин си докарвах повече пари, отколкото като инженер.

-То и сега е така.

- Не се учудвам. Но това  дето викаш, че ни е било по-лесно не означава, че ни е било по-леко. Работили сме здраво, нямаше социални помощи, като сега. Аз добре работех на две места, ама леля ти Мона се усетила, че излизам късно и се прибирам призори и взе да ме чака сутрин с отворена врата и заканителен поглед. Аз  удрях един душ, дремвах два часа и хайде пак на работа във фабриката. Първата смяна започваше в шест.  Добре, ама един път се прибирам рано сутринта и се качвам по стълбите и какво да видя: вратата на леля ти Мона зейнала, а дъртофелата се пльоснала вътре на земята и се опитва да се добере я до хапчетата, я до телефона. По-скоро до телефона, защото може да го дръпне за кабела и да го събори от шкафа, а хапчетата бяха на масата, не може ги стигна. Спрях се и първоначално се стъписах, после си помислих да ѝ помогна като човек, но точно тогава се обади разумът. Останах още малко неподвижен и гледах как старата безпомощна жена пъшка на земята и ме чака с поглед, молещ за милост и още малко живот, цялата ѝ наглост беше се превърнала в отчаяна молба.  Нещо от изтръпнало в мен се превърна в каменно. Огледах се, за да се уверя, че няма никой наоколо, по-скоро че съседите спят, дръпнах ръкава на фланелата си, хванах с него бравата и затворих  тихо вратата. Никога няма да забравя това „клак“. После бързо се качих на пръсти, влязох и вдигнах телефона. Бяхме дуплекс с леля Мона. Знаеш ли какво е това?

-Да, чувал съм, едно време го е имало. Към един кабел, два или повече номера. Не знам точно, нашият си беше нормален телефон. И какво стана? -гледаше оцъклен Мартин.

-Нещо такова, докато единият телефон не затвори, другият не може да набере и дава заето. Така че, ако аз държах телефона отворен, тя нямаше как да се свърже с никого. Обаче на кого да се обадиш в три и половина сутринта? И първото, за което се сетих беше 145.

-Ха ха ха, на кината.

-Да, на програмата на кината. Всъщност, първо се сетих да се обадя на 180, на времето, обаче ако стане разследване и вземат да се усъмнят, че съм се обадил на точно време, за да си направя достоверно алиби, освен това колко дълго ще слушаш колко е часът. Налях си една ракия и слушах програмата на кината три часа за по-сигурно. Тогава телефоните бяха аналогови и дали ще говориш една минута или сто часа, се плащаше един импулс. Освен това, можех да кажа като оправдание, че искам много да гледам „Кръстникът“. Тогава беше излязъл по кината у нас, след две години закъснение заради кървавите сцени и имаше големи опашки пред кината. То по-късно филма го спряха, защото някакво момче в София гледало „Кръстникът“, взело пистолета на баща си и уби в едно общежитие осем, други казват дванадесет студенти. Половината бяха виетнамци. Е това вече е луд. Обичал братовчедка си и му бил крив света, отишъл на рожден ден и ги метнал да ги трепе наред. После го гръмнаха уж при опит за бягство и това беше. Покриха случая. Тогава нямаше луди като сега, нито ги търпеше някой.

-Това не съм го чувал.

-Е, ти си млад, вашите сигурно го знаят. Е, то много не се разчу за този случай. Основно бяха клюки. В едно социално общество не можеше да има психопати убийци. Всъщност, това е единият от двамата серийни убийци у нас. Другият беше един военен от Добрич, уби четири непознати жени в различни градове. Също му теглиха куршума, без да се разчуе. Жоро Павето не го броя, той чекиджия  някакъв, така и не се доказа кой е.

-Ами този, Момата?

-Е чакай малко сега, Момата го е правил за пари, а такива с лопата да ги ринеш. Що народ се изкла за половин декар наследство. Момата не е психопат, той е един паразит. Както и да е, с риск да си помислиш, че и аз съм хахо, продължавам да ти разказвам.

-Ха ха, хахо - засмя се Мартин – Не смятам, че си такъв.

  -Ти смятай каквото намериш за добре, аз продължавам с  разказа....