Загуби се писателската химикалка, затова се наложи да пиша с молив. Но това не е най-големият проблем.
Всъщност най-големият проблем е, че се загуби и писателският любовник. А при писателите, както е известно, е много важна музата. Пък моят муз направо потъна вдън земя. Отиде, та се не видя. И каква, моля, книга да пиша сега без муз?!
А мислех, че е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Той, който раздвижи застоялия въздух. Той, който направи за мен оазис в центъра на самата пустиня. Той, който учи правилата толкова бързо, колкото ги променям аз. Той, който не би могъл да бъде друг, освен извънземен.
Обаче изобщо нямах представа докъде се простира космическото му търпение и докога ще издържи.
Защото аз винаги сама съм разваляла всичко хубаво в живота си. Като се започне с първата ми кукла с накъдрени на едри букли златни коси и сатенена рокля с дантели, която проскубах за по-малко от час. И се стигне до интимните ми връзки.
За куклата все някак мога да го обясня. Нормално е едно тригодишно кльощаво, черничко, грозно патенце да отмъщава на един нелюбим прекрасен предмет, създаващ му комплекси при всеки поглед в огледалото.
Но едва ли има оправдание за това, да се стремя с всички сили да унищожавам още в зародиш всеки красив трепет на душата си. Прословутият ми страх да не би случайно да съм щастлива.
И вероятно извънземният писателски любовник се е отдръпнал леко, за да наблюдава безстрастно как слагам спирачките. И как се чудя какви чувства изпитвам. Или по-скоро как се мъча да не успея да си ги изясня, как ме е страх да ги определя. И за зло или за добро - не ме напуска окончателно. Само се оттегля в съзерцание за няколко дни, седмици, месеци. За да изчака сама да се изясня със себе си. Да си отговоря какво точно искам, дявол ме взел! - Искам него? Или не го искам? Или искам само душата му, като дявол, наказан да се прероди в човешко същество? И искам ли изобщо да решавам?
Защо не го реши той? Така съм уморена от решения. А той си мисли, че да ме задържи само за себе си е егоистично! Но пък да загуби момиче като мен е направо идиотизъм! И какво да мисля за това?!
А дали не се заблуждавам?! Дали, въпреки че не се вмества в никакви познати ми категории, не отговаря на принципите, на обществените настроения и стандарти (за моя най-голяма почуда), и дали въпреки всичко това, той не е само маскиран? А аз не съм разпознала фалша единствено и само за това, защото твърде много ми се е искало да съществува точно такъв. И съм го видяла такъв, какъвто ми се е искало да е. Просто съм проектирала собствените си представи върху него и съм отказала да видя каквото и да било друго, освен тях.
А уж съм над трийсетте, не на тринайсет. И уж ако бях на тринайсет и при това някоя друга жена, имаше вероятност да повярвам на прокламации, но не и сега. И уж устните декларации изобщо не ми стигаха, и уж се нуждаех от реална подплата на думите... Защото давам цяло доверие и цяла обич. И очаквам същото в замяна, колкото и бакалско да звучи.
И кой, по дяволите, си позволява да насажда тоя модел на скромната, търпелива и всеотдайна жена, която припява доволно край огнището, докато все чака някой да забележи достойнствата й и най-често така си и умира - в очакване! Що за безобразие?! Та аз нямам време!
Всъщност аз го знаех! О, да, знаех го! Още преди да го срещна бях сигурна, че не съществува! И когато го срещнах, пак бях сигурна, че не съществува!
Обаче вместо да реагирам като сериозна, улегнала, стабилна жена, взех, че повярвах, че го има.
То е защото не съм нито сериозна, нито улегнала, а още по-малко стабилна. Дори не съм сигурна дали изобщо съм жена.
А толкова ми се е искало да го има! Толкова много! Колкото да пренебрегна презантимана и да затворя очи. А да затвориш очи и да си измислиш нещо изобщо не значи, че то съществува. А и човек трябва да внимава какво си пожелава, защото току-виж го получил.
Спомням си преди години - бях едно грозничко, сиво патенце, тромаво и невзрачно. Никой не ме забелязваше. А така имах нужда някой да ме обича. И понеже никой не ми обръщаше внимание, реших, че да ме обича само един, съвсем няма да ми е достатъчно. Вдигнах ръце към небето и помолих Бога да ме направи фатална жена. Откъде да знам, че ще ме чуе? И откъде да знам, че имам право само на едно желание! Но той ме чу. Ах, ако знаех какво ме чака! Отвратително!
Да те ухажват пълчища мъже, без изобщо да се съобразяват със собствената си безстойностност. А ти да разбутваш навалицата, с надеждата да стигнеш до онзи - единствения, за който копнееш. Онзи, който или не е до теб, или ако е до теб, незнайно как се е превърнал в оръжието, с което Нейно величество Съдбата ти отмъщава, задето си пренебрегнала останалите. Всички онези, които са протягали мръсните си ръце към теб - отмъстени са! Всички онези безцветните, които не си могла да забележиш - отмъстени са! Отмъстени са и онези, които си напускала от обич към тях. Онези, които си уважавала, но не си могла по достойнство да отвърнеш на чувствата им. Онези достатъчно чувствителни и интелигентни, които биха доловили фалша на мига и това би ги погубило. Онези, които си напускала, за да не ги нараниш с неспособността си да ги обичаш, както те обичат теб. Напускала си ги, въпреки болката, която си причинявала на самата себе си. Нейно величество обаче изобщо не се съобразява с тази филантропия - отмъщава и за тях.
Боя се! Боя се до смърт! Боя се, че живеем в успоредни светове. Успоредно обичаме успоредни неща. Успоредно вярваме в успоредни идеали. Успоредно ни вълнуват успоредни чувства. Евклидови успоредни криви са и житейските ни пътища.
Аз не съм от този свят. Не искам повече тука. Искам у дома, в моя - неуспоредния свят, при моя извънземен.
Сигурно затова станах и писателка - та да мога винаги при нужда да избягам.
Но се загуби писателската химикалка. Ведно с писателския любовник.
© Ели Лозанова Всички права запазени