В търсене. (2)

Ден втори. Боже, истина е.. Това е моят вътрешен глас в ранни зори, който се блъска от едното в другото ухо. В момента се намирам в една къща за гости недалеч от центъра на града. Сградата е приятна,във възрожденски стил и много симпатична. Точно толкова, колкото и собственичката, която вчера ме прие с удоволствие, макар и да нямах предварителна резервация. Падна ми се стая със собствена баня и малка тераска. Беше идеална. На мое разположение бяха и уредите в помещението на първия етаж, където гостите на хотела можеха да слизат за закуска. И ето ме сега, в чуждото легло, в друг град, без никакви планове за деня. Не беше толкова зле. Никак даже. Всичко все още изглеждаше като една почивка в планината. Можех да си помечтая и да се задържа в този измислен балон известно време. По-нататък ще му мисля. Затова и не бързах. Станах бавно. Направих лека гимнастика, която обикновено не влизаше в дневните ми задължения. След което се наметнах с едно одеало и излязох на терасата да подишам чист планински въздух. Навън беше спокойно, точно както на мен ми харесваше. Големите и претъпкани градове не бяха за мен. Натоварваха ме. Прогоних всякакви негативни мисли. Грехота е на такова място човек да си блъска главата с ненужни неща. Останах така няколко минути и, когато взеха да ми изстиват ръцете, се прибрах вътре, за да се облека. Ще кажете как така без багаж, а имам дрехи. Всъщност това, което имах в дамската чанта бяха едно кремаво поло и тъмнозелени панталони. И това щеше да е облеклото ми за днес. Преди да изляза се огледах в овалното огледало на стената. Видях себе си, торбичките под очите все още ги имаше. Ще поработя над това. Ще премахна всички белези на умора и разочарование от изминалите месеци. Ще премахна и невидимите белези, онези в душата. Доволна поне, че косата ми не е в безпорядък, както живота ми, слязох долу за кафе и закуска.
Лидия, собственичката, беше зад барплота и ме поздрави щом ме видя.
  -Здравей, Дани.Мога да ти викам така, нали?
  -Разбира се, Даниела би звучало много професионално. - усмихнах й се.
  -Какво да ти предложа.. кафе, чай, айран.. 
  -Кафе, благодаря.
  -Веднага!
Докато домакинята приготвяше кафето, аз се заех да преглеждам електронната си поща и да чета сутрешните новини. Никой не ме беше търсил. Поне няма кой да тревожа с внезапното си изчезване. Приятелките ми са разпръснати къде ли не. Израснах с баба си, която за съжаление напусна този свят преди цели пет години. Нямах мъж, нито приятел. Нямах дори и куче. Просто идеалните условия за бягство. Без угризения. Бях млада жена на 26 години, с една единствена отговорност - да се доближа малко поне до чувството, за което всички говорят, творят и пишат песни. Щастието. Една дума, осем букви и хиляди значения. Дума, която може да приема много форми. Беше си направо цяла религия. След миг Лидия прекъсна философските ми мисли.
  -Виж, току-що направих от бабиния кекс, по който всички клиенти си падат. Няма как да ми откажеш.
 -Разбира се , защо не. - Ето, че и това е някакво начало. Към днешния ден прибавям малко сладко усещане в устата и се доближавам с една стъпка към чудото “щастие”, защото  сладкото определено ми даваше усещане за щастие.След като отхапах първата хапка разбрах какво искаше да каже Лидия. Отдадох се спокойно на приятното изкушение и докато хапвах се опитах да потъна в атмосферата, която се беше настанила. Хората взеха да идват. И след половин час вече масите се заеха. Реших, че е време да изляза на обиколка. Благодарих за кекса и излязох с бодра стъпка.  
 След известно шляене из града и след като бях минала вече през два магазина за облекло и с една скромна чанта с покупки поех по пътя към хотела. Беше ми много приятно да се разхождам и да попивам атмосферата. След хубав сън и добра закуска денят потръгна много добре. Открих, че се заглеждам по таблата с обяви за работа и това ме върна в реалността. Не мога да продължавам да си играя на турист. Трябваше да предприема нещо. Скоро. И така както се бях замислила, изведнъж се спрях пред един цветарски магазин и забелязах разпечатан лист с обява за работа и телефон за контакт. Какво пък, изрових тефтера си от чантата и си го записах. В магазина имаше хора и не исках да влизам да питам сега, но можех да звънна по-късно. Прибрах тефтера и продължих. След като беше минал почти целия ден се качих направо в стаята. Щях да изляза може би по-късно за вечеря, но дали от емоциите или от друго, моето лягане на леглото за десет минути се превърна направо в дълбок сън. И така приключи ден Втори. С бележка в тефтера и надежда, че нещата ще се получат.