Бях в 5 клас, когато се запознах с Жоро, той беше момчето от съседното село. Сестра ми ходеше с негов приятел и всеки ден идваха вкъщи. Аз бях толкова влюбена в него, а той беше влюбен в приятелка на сестра ми. Тази моя любов не споделена продължи една година, после му изгубих следите.
Пораснах, дойде новата учебна година, бях сама в нов град, в нов клас, с нови хора.
През тези години аз не забравих черните му хубави очи и болката на онова дете, което имаше в малкото му сърчице.
След като се уволни Жоро, се виждахме от време на време, аз бях неговата поредна бройка.
Един ден си казах:
"Той не те заслужава, забрави го, не те обича. Докога мислиш да продължаваш така"?
 През втория срок на 9 клас се залюбихме с едно момче, той също се казваше Жоро!
Отдадох му се, той беше първият мъж в моя живот, всичко беше като приказка, докато не се скарах с моята уж най-добра приятелка. Тогава тя ми каза, че той не ме обича, е се е хвалел, че съм му се отдала и т.н
Бях много обидена, когато му потърсих сметка, той само каза:
 - Е, поне няма да си хабя думите, радвам се, че ти е казала.
Не издържах, плаках много, исках да умра и мислех как да стане това, но да бъде безболезнено.
Прибрах се и започнах да мисля как да сложа край на живота си...
взех торбичката с хапчета на баба ми и ги изпих до едно.
Легнах и зачаках да... събудих се в болницата, бях на системи, единствената мисъл ми беше:
Защо не успях? Защо не се получи? Какво ще правя сега? Как ще се появя в училище? Какво да кажа?
Мина време, станах затворена и вървях все умислена и с увяхнало лице.
Животът си течеше, започнах да пия и да пуша... беше Ад.
Виждах редовно първата си любов, само той ме караше да забравям за трудните моменти.  Все още го обичах и копнях за него и ден и нощ, но... той не искаше да имаме сериозна връзка. Така и не ми каза защо...
Винаги казваше, че аз съм единствената, че с мен му е много хубаво, че само с мен може да говори за всичко без задръжки.
В 11 клас реших да заживея с едно момче, мислех, че така ще забравя момчето с черните огнени очи.
Преместихме се в град, близък до моето село, не защото не можехме да отидем другаде, а защото той, моят принц, който винаги ме е карал да треперя от радост, работеше там.
Нищо не се промени, аз още го обичах, лъжех този, с когото живях цели 3 години.
Така копнях да дойде ден, в който той, мъжът на мечтите ми ще дойде при мен и ще ми каже:
- "Ти си жената, която винаги съм обичал и ще обичам, ела при мен, забрави всичко"
Но това бяха болни мечти на една млада жена.
Отидох да живея в по-голям град, по-надалеч, с надеждата да приема факта, че Жоро трябва да остане в ученическите ми години. В този по-голям град се запознах с друго момче, заживяхме заедно, всичко беше като в приказка, но аз продължавам да сънувам него - Мъжът на живота ми.
Винаги, когато си ходя при родителите ми, се срещаме и той продължава да е все така красив, по своему нежен и любящ.
Продължава да ми говори и обещава, че един ден ще ме вземе за жена, че аз влизам в категорията за добра съпруга... но това са само думи. Бях на 14-15 години когато го срещнах и от онзи ден аз не спирам да мисля за него и често казано, не знам дали ще дойде ден, в който аз ще го видя и ще го подмина. Не вярвам, минаха вече 9 години.