Мъничките пръсти галят плахо светлината и прониква в мене бавно, самотата сякаш е открила мъртвите искри. И с поглед, огънят се пали, а душата ми жарава в пламъците грее. Вятър болка разпилява, дете надава вик и в светлите очи, блясъкът изгасва, щом си тръгваш ти. Тъжен стон във мене свири, а пред мене кървавите дири. Самотата е облякла новата премяна, жадна за сълзи тялото ми започва да гори. Птица с ясен крясък, потиска тишината, чувам как мълчиш във мрака. Ръка протягам, но те няма. Сълзи на стъклен под се стичат, свличам се със тях… Изравних се със земята... прахта заравя ми главата. Дочувам смях от снимки разпилени, ръцете ми превръщат ги в смалени. В главата ми омразата не плаче, черен гарван над мене грачи. Смърт ми носи, от болката ми проси. Мъртва съм отдавна, зная, скоро този сън не ще да трае…