25.02.2015 г., 23:32 ч.

Вела 

  Проза » Разкази
711 0 5
4 мин за четене

Никой не може да опита любовта, докато не премине през страдания...

- Вело, Вело ма, събери си мозъка дъще! Не е добра тая работа дето все след градските момчета тичаш. Лош ли е наш Михал, очите му по тебе изтекоха?! Виждам и в твоите лумват пламъци като го видиш, ама си хукнала подир тия контета.
Така викаше и я хокаше майка й, да беше се замислила тогава. Но пък казват - тези, които най-много те обичат, те подлагат на най-тежките изпитания.
Стоеше на болничната тераса, вперила поглед в безкрайно ширналото се море и си спомняше. Хубавец беше Михал и сърчицето й трепкаше като го види, ама какво бъдеще й предлага. Искал ферма да прави, пък и диабет му откриха наскоро, ще вземе да се залежи, да залинее с тая болест. Какво ще прави с тия животни, цял живот крави и овце да дои или подир прасета да тича, а не! Друг живот искаше тя, здрав мъж къща да й построи, по другите държави да я води. Като една французойка да си носи кокетно чантичката и само по разходки и магазини да ходи.
Отиде в големия град да учи, медицински лаборант избра за професия. През ония години училищата правеха срещи, та лаборантките имаха среща с курсанти от морското училище. Хареса Вела Иван, не беше хубавец като Михал, ама пък беше як и здрав. Механик на кораб щеше да става, хубав живот ще има с него. И наистина, като се ожениха вземаше я на плаванията, обиколиха заедно половината свят. Родиха им се две деца - Димитър и Милена. Вела гледаше децата, ходеше по мечтаните партита и разходки, и животът й беше съвършен. Сещаше се за Михал, сърцето й препускаше, но сега имаше всичко, което искаше от живота и беше доволна от своя избор.
Един ден колега на Иван донесе страшната вест - станал инцидент в машинното и мъжът й загинал. Вела се хвана за вратата, после за стената, като че ли напипваше път в тъмнина. Бавно седна на дивана и все едно дъхът й секна. Какво ще прави сега?!
Приятели и роднини й помогнаха за погребението, майка й взе децата за известно време, да може Вела да се съвземе.
- Наказа ме Господ, не исках болен мъж, а то здрав, прав си отиде!
Така нареждаше дни наред, докато преодолее първоначалния шок. Започна работа на две места, за да може работата и грижата за децата да й обсебват времето и мислите. Не искаше да се сеща за Иван, за Михал и за болката. Така отминаваха годините, децата пораснаха и всеки сви свое гнездо. Милена беше по-затворена, трудно преодоля смъртта на баща си и като че ли се отдалечи от майка си. Вела все й се караше за щяло и нещяло:
- Не ме обичаш ти мене, знам аз, ама по-добра не мога да бъда.
Болката режеше като бръснач сърцата на майка и дъщеря, но само Бог знае, че и двете таяха обич една към друга.
Милена се омъжи за имотно момче и Вела преписа къщата на Димитър. Започнаха да се карат двете.
- Аз не съм ли твоя дъщеря, нищо ли не ми се полага от бащините имоти?! Искам си моя дял! - не отстъпваше тя.
- На тебе мъжа ти ти е осигурил къщи и имоти, толкова ли си алчна? Тези са на сина ми, защото той ще ме гледа! Къде си ти, далеч в хорския дом, а той е при мене!
Като се скараха, та повече не си проговориха. Дълго време не се бяха виждали, когато чу Вела, че чедото й е тежко болно. Милена така и не преодоля това несправедливо разделение на бащиния имот. Не след дълго, след жестоката караница с майка си, тя разбра, че е болна от рак на гърдата. Опитаха различни методи на лечение, направиха химиотерапия, но болестта бързо превземаше тялото и душата й. Забрани на семейството си да кажат на майка й за болестта, дори казваше, че на погребението си не я иска. Така и не се видяха, не си и простиха.
Сега Вела бършеше горчиви сълзи на терасата на болничното отделение.
- Така и не я изпратих, не си простихме - разказваше на сестрата, която я успокояваше. - Димитър ми е всичко, той ми беше опората през всичките тежки години. Когато бях болна ми помогна и се грижеше за мен. Но не се примири, че така стана със сестра му. Вината го е разяждала отвътре, като ръжда разяде душицата му. Сега не мога да го оставя. Трябва да съм до него!
Вела влезе в стаята и седна срещу болничното легло. Димитър започна да се гърчи, тялото му се разтресе конвулсивно. Сестри и лекари се разтичаха, донесоха ЕКГ-апарата и го включиха. Започнаха кардио-пулмонална реанимация. Вела виждаше как синът й издъхва, имаше рак на стомаха. Една от сестрите се опита да я изведе от стаята.
- Не, няма да изляза! - отказваше и се дърпаше към леглото на Димитър. - Едното ми дете така си замина без дори да го изпратя. Сега няма да мръдна от тук! Ще стоя до края!
Сълзи се стичаха по страните на възрастната жена, сълзи по-солени от водите на Мъртво море. А ръката й беше впита в ръцете на сестрата...
Все си мислим, че правим правилния избор, а животът ни не е нищо друго, освен поредица от ситуации и избори...

© Катя Вангелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • още помня... когато го прочетох за първи път..
    и пак ме развълнува, мила Кати.. поздрав
    и прегръдка за теб..
  • Благодаря!
  • Мила съименничке, историята е чудесна, опитай се да разказваш дистанцирано, като страничен наблюдател. Този архаичен изказ е характерен може би за майката на Вела и би звучал естествено само при нея. Авторът трябва да е невидим, да не се натрапва. Казвам го с най-добри чувства!
  • Много е тъжно, когато допуснем материалното да вземе превес, няма как да знаем дали решенията, които взимаме са правилни.
    Поздрави!
  • Интересно, историята е наситена с толкова много събития, че за семейна сага може да стигнат. Аз деленето на имоти никога не съм го разбирал. Низки са онези хора, които позволяват вещи и имоти да застават между тях.
    В моменти на силна скръб понякога наистина хората се затварят в себе си и се отдалечават един от друг.
Предложения
: ??:??