17.12.2011 г., 12:40 ч.

Виновни ли сме? 

  Проза
655 0 0
1 мин за четене

Студено е, а аз горя. Мъгла е, но навън е ясно. И сякаш раждам се всеки път, когато се усмихнеш, а мислех, че отдавна съм умряла. И харесва ми, а уж от това бягах...

Цялото слънце - събрано в очите ни... и пазим се... да не изгорим. Неизбежно е, когато лъчите се срещнат... а облачно е още и все пак пари.

Тя мрази ме,  преди „сестра“ ме наричаше. Иска те пак, а никога не те е имала. Защо на мен се сбъдват мечтите ú – пита се, та аз нищо не исках, нищо не дадох... Някога казах ú да бяга от теб,  за да не си тръгнеш преди нея. Знаех, че ще го направиш, че ще тръгнеш... не знаех, че към мен.

Той объркан е, реди парчетата още. Гледа малкото останали и не иска да повярва, че там им е мястото.  Приятели бяхте... докато аз бях с него. Не разбира защо сега ме гледаш с този особен блясък в иначе студените си очи?

А ние виновни ли сме? Веднъж наранени – убиха ни. След това многократно наранявахме и сърцата ни пак студени бяха. Искрата си търсехме, сега живи сме виждаме... в очите си, в откраднатите докосвания, погледи, разговори, целувки... Не са ни достатъчни, а на тях прекалени се струват...

„Не ме интересува какво ще говорят утре“ – най-хубавото нещо, което чух, преди да заспя в ръцете ти...

 

17.12.2011.

© Ди Ейнджъл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??