Не знам колко е часът, понякога наистина не знам и не искам да поглеждам стрелките на часовника... Начинът, по който се влачат, драскат по повърхността на деня ми... Кротко отварям вратата и излизам навън. Денят е сив, опушен. Мирише на есен. Нямам какво да ти дам. Нямам какво да ти взема. Докато се разхождам не-самотно по улиците, хората ме заглеждат. Да, знам защо е. Заради моята коса... Нея вече я няма... Ножицата, която я отряза стои наказана в ъгъла, стои наказана и мълчи... Колко много мноточия, нали? Колко много неодизказани мисли имам, които непрестанно се разкриват, всъщност винаги съм си мислел, че мислите ми са като опаковките на някакъв подарък... Много опаковки – колкото повече разопаковам подаръка, толкова повече опаковки има и така до безкрайност. Старателно избягвам локвите по пътя си. Макар и да не съм със сандали като Джа Джа, наистина не разбирам, що за глупост, как може да сложиш сандали в началото на Септември, аз й го казах, все пак продължавам внимателно да заобикалям локвите. Стъпвам тежко. Категорично. Отчаяно. Твърдо. Отблъсквам възможностите. С едно махване на ръката си разсейвам усмивките на минувачите, просто махвам с ръка, сякаш, за да прогоня досадна муха, да, така правя, защото Нямам какво да ти дам И Нямам какво да ти взема. Станах толкова празен, отвътре имам огромна дупка, можеш да сложиш юмрука си в нея... А може да не го сложиш, винаги имаш избор, нали така? Винаги имаш избор... Или поне така казват... ...И падам на бордюра, спъвам се, нещо ме препъва, не знам какво и не искам да знам... Поглеждам наоколо... Спънах се в спомени, стари спомени и очаквания... Колко очаквано! Но когато се изправям... Троша по пътя си всичко... С юмруци троша всичко, което ми попадне... Защото нямам какво да ти дам и нямам какво да ти взема, отдавна отблъснах възможностите. Стрелките на Часовника ми ме убиват... Все пак се престрашавам да ги погледна... Те пеят: Време за Септември, Време за тишина, Време за носталгия, Време за равносметка, Време за Край.