За свекърчо

За свекърчо или „това не го правете у дома”
 
  Направо ви казвам, мразех го от цялото си сърце и душа. Толкова много, че направо ми идеше да го утрепам, ама щяха да ме съдят като за човек, а той не е. Десет години ми трови нервите, та затова сега немам нерви. Що рев съм му изревала на този свекър, с извинение, че сигурно съм повишавала нивото на река Дунав. Затова слушах всеки ден „сведения об уровне реки Дуная в сантиметрах”. Като имаше покачване с 20 сантиметра, спирах да рева и почвах, когато имаше спадане. Родих първия си син и излезнах по майчинство.
- Мързи те да работиш, та си седиш дома да си гледаш детето. Що не почнеш работа - и без това все сте без пари?
  То да гледаш бебе е толкова лесно. То само си се храни, облича и приспива. Започна на два-три месеца само да си се отглежда, докато аз си се лакирах, гримирах. На половин годинка искаше да го запиша в първи клас, ама едва го удържах, че беше злоядо и трябваше да наема гувернантка да му носи чантата, а нямахме пари по това време. Та само за това го спрях. Ако си ядеше като хората, още на три месеца можех да го запиша в някой колеж, дето се вика. Нали сега се раждат, не с едно, а направо с две висши.
 - Ма как ще го дам толкова малък на детски ясли?!
 - Както другите ги дават, те така те.
 Викам си, може и да е прав. Мойто дете да не е принц, ще го дам на ясла, като стане на годинка. Дадох го. След един месец:
- Е, може ли да го метнеш на чужди хора да го гледат. Да го спреш от детска, ако си истинска майка!
- Не ни достигат парите, пък нали ти каза...
- Ще ви давам по 50 лева, само спри да работиш и си го гледай.
  Спрях да работя. Мъжът ми го пита:
 - Нали каза, че ще ни помагаш с пари.
- Да, та да пушите и да пиете, нали? Никакви пари, а тя може да тръгне на работа, а не да ми се прави на добра майка. Откачих.
 Ето нещо също много интересно. Дойдат ни гости. Влиза свекърот, да не се бърка с идиот.
 - Те за това сте вечно без пари. О, ракийка и мезенца, я и биричка, а така.
 Хората притеснени, ще си тръгват. Иде ми, ама майка е виновна: „Уважавай възрастните!” Кои бе, майко, ама нали съм послушна. Това добре. С мъжа ми обаче се държиме като гаджета, та до сега. Татко като ни видеше, така ни се радваше, но свекърчо:
- Абе така като ви гледам - вие няма да сте семейство.
Викам си, па може и да е прав, трябва по-сериозно да се държим. Вместо само да се гушкаме и хилиме като луди, започнах:
- Подай ми, моля те, маслото, скъпи!
- Какви са тея глупости, що не говориш нормално, а като по филмите. Няма да сте семейство, то се вижда.
 Веднага смених тактиката:
- Я ми дай солта, бе, чуваш ли какво ти казвам!
 - О, тя как се държи с теб, няма дълго да се доводите.
 Айде на другия път нова тема.
- Коте, ще ми сипеш ли още ракийка?
- Щом ти вика така, не й е читава работата. Сигурно си има любовник.
  Е, тоя ми разби всичките тактики. И рев! Малоумна. Спестявам това, че след всяка дума се псува. Веднъж децата откъснали няколко джанки и дедката ги запсува на майка, а майка им се падам аз. Обръщам се към мъжа ми и го питам няма ли да отреагира по адекватен начин. Той само клати глава, един вид нямало смисъл. Така ли?
 - Ти кого ще псуваш, бе?!
- Млъкни, че и теб ще те запсувам!
  Е, те това ми хареса, поне кара подред и не прескача - и като се разфучах за всичките десет години, дето се чудя защо му ревах. Защото трябвало да уважаваме възрастните. Кои възрастни обаче и като ми падна перденцето, и като започнах всички псувни, които бях чувала и тези, дето ги научих от Ицо Стоичков, една не пропуснах. Свекър ми прибледне миличкия, ококори едни очета, отвори една уста - идеше ми с шут да му я затворя. Не мърда, не шава. Изрецитирах си целия репертоар, дето съм събирала 10 години и спрех. От този ден лоша дума не чух за себе си. От мен по-добра и възпитана няма. Защо бе, защо ми разбиваш представите? Защо като бях тиха и добра, ме правеше алипава, а като се разпсувах, се укроти? Защото е опак човек, те за това. Защото не можеш да угодиш на човек, който не знае какво иска. Защото не може да иска да преместиш тези камъни от тука там и щом си свършиш работата, той да ти каже да ги върнеш обратно. А това е единствено и само да не вземеш случайно да поседнеш. Защото ако поседнеш, ще трябва да се пийне и да се хапне, а това си е губене на време. Що работа може да се свърши, дори безмислена, но работа. После - уважавайте възрастните. Трябва поименно да се уточнява кои точно. Сега с тия ЕГН-та е лесно.
  Аз идвам от семейство, в което всички казваха на българската ми баба ”майко” и аз се чудех - след като има пет деца - кои са нейни, след като възрастните са десет. Нали не ги е раждала всичките? В руското, на баба с уважение й казваха Клавдия Григориевна. Влезнах в това семейство и на бърза ръка научих кое е свекър, кое зълва. Казах зълва, та се сетих, но това е друга тема - още по-интересна. Само ще загатна:
- Брат ми, кой те подстрига?
 - Жена ми.
- Много грозно, тук трябва да ти се вземе още малко.
 - Шегувам се, ходих на бръснарка.
- Веднага си личи, имаш форма, а не както те подстригва жена ти.
  Да се смееш ли, да плачеш ли?! Аз избрах да не я виждам след въпросните десет чудни годинки. И след такива кратки срещи в непознати улички се караме с любимия ми първи съпруг. За това не пропускам да спомена на семейния ми син, че дори не предполага колко е щастлив, че не му създавам такива проблеми. Аз и на снахата съм казала:
- Страшно много обичам синовете си, за да им причинявам такива глупави проблеми.
 Ако имат нещо снахите, лично на мен да ми казват, а не да препредават. Никога. А съм се омъжила на 18 години. Та аз съм била дете. Може ли да побърквам някое дете, дошло у нас? С КАКВО ПРАВО? За това ли са го раждали и отгледали, аз да го терора. Израснала съм в обикновено семейство, в което е имало и скандали, но по-често е имало песни и танци на народите. В дома ни имаше атмосфера. Татко пееше „Сладуно моме” и „Лажи, лажи, Вере”, а руските песни нямаха край. Една от тях ми се запечата и си обещах, че точно така ще постъпя, когато порасна. И си спазих обещанието. И децата ми се отблагодаряват, точно както в песента.
 

Трошин Владимир.Помнишь,мама

слова Н. Доризо,
музыка Н. Богословского

Помнишь, мама моя,
Как девчонку чужую
Я привел тебе в дочки,
Тебя не спросив?

Строго глянула ты
На жену молодую
И заплакала вдруг,
Нас поздравить забыв...

Я ее согревал
И теплом и заботой,
Не тебя, а ее
Я хозяйкою звал.
Я ее целовал,
Уходя на работу,
А тебя, как всегда,
Целовать забывал...

Если ссорились мы,
Ты ее защищала,
Упрекала меня,
Что неправ я во всем.
Наш семейный покой,
Как могла, сохраняла,
Как всегда, позабыв
О покое своем...

Может быть, мы бы с ней
И расстались, не знаю,
Только руки твои
Ту беду отвели.
Так спасибо ж тебе,
Что хранишь ты, родная,
То, что с нею вдвоем
Мы б сберечь не смогли...

http://www.youtube.com/watch?v=mOjmNdIVxKY