Заплетена съм и раздвоена във мрежа от чувства, в плетеница от сънища, в непрогледна тъма и ярко утро. Бродя през мъгла и слънце през тайни горски пътеки и криви стари улици, коприва ме пари и храсти ми дращят лицето. Сама съм – тунелът е тесен и не зная кога ще изляза, макар да виждам посоката. Колко различни са дните, колко различни са сезоните, всеки един момент светът се изплъзва изпод пръстите ти и вече е друго. Картина след картина се сменя, безкрайни вариации на една песен, кълбо от нюнси разплитат се в дланта, попадайки на някоя криволичеща линия. Вълнуващи са всички срещи и моменти на ахване и на почуда, в кутийка малка събрани са всички знаци, като кубче Рубик всичко се върти, не се напасва, но има безкрайни комбинации, в които се събираме и разделяме, но винаги ни липсват елементи и всеки път осветява се само едната част на нашата история.

Заплетена съм във емоции - като захарен памук по мен полепват и ме замъгляват,  не мога ясно да те видя, лицето ти се губи и ту разтяга, ту смалява в неясни очертания и тялото ти става непознато, а мойте граници се измиват и ставам като плисната вода по пясък – във теб попивам аз изгубена, а ти в кална смес превръщаш се.

При тебе от ручея отнесоха ме ветровете, но море си имаш ти и аз не съм русалка, а самодива. Но може би по-важно е, че разказа ми за морето една история, за да я вплета в мойта огърлица.