Иска ми се да вярвам, че любовта е миг, на който трябва да се наслаждаваме, без да скърбим след това. Да я изживеем, а когато си тръгне, да се радваме, че ни е сполетяла.
Но не е така, нали? Всеки страда и плаче за нея, иска да си я върне, но не може, иска да е вечна, но не е, нали?
Тя просто идва внезапно, нахлува в сърцето ти, опустошава го и го изпълва с безкрай усмивки. После си тръгва, но не, за да те нарани, а за да остави следа в сърцето ти, която да ти напомня, че има и хубави неща в живота, да те крепи в трудните моменти, да те накара да пораснеш и да се замислиш за нещата от живота.
Мисля си го и искам да го повярвам, за да не плача, както преди и след това, но не мога. Не знам защо, но просто не мога. Онзи момент, когато се събуждаш сам, а нея я няма, без да каже дори "сбогом" или "до нови срещи". Оставаш излъган, поне така се чувствам аз. Започват хилядите въпроси "Защо повярвах?", "Защо се влюбих?", "Какво ще правя сега?" и - най-лошото - "Не искам да живея без нея!". Ето как превръщаме най-хубавото чувство в зло, което ни сполетява сякаш не за да ни направи щастливи, а за да ни нарани.