Здравей, мамо. Наскоро си мислех за теб. Чудех се дали да ти се обадя, да поговорим. Вчера започнах да плета косата си, мамо. Трябваше да си направя плитка, от сложна плетка отзад, на тила. Но не можех да видя какво правя, не изглеждаше както трябва и ме заболяха ръцете. Обърках се, защото не знаех начина. Никой не ми помогна да се оправя, майко. Нямаше кого да питам, кой  да ми покаже как. Аз и плетката научих късно, маме, по-късно от другите момичета, които правеха така косите си. Защото нямаше кой да ме научи, мамо. И започнах да бъркам, да правя грешки. Осъзнах прекалено късно, че съм сгрешила, защото нямаше кой да ми покаже правилния начин, мамо. Косата ми се заплете, обърка се, получиха се възли, които не мога да развържа, мамо, а самата ми коса миришеше на цигари, алкохол и лоши решения. И започнах да се скубя, и от болката заплаках. Но нямаше кой да ме утеши, мамо, нямаше кой да ме вземе в ръце, от кой да усетя по майчински грижовна ласка, кой да ме успокои.

Разбирам, че трябваше да си тръгнеш. Разбирам, че беше трудно да останеш с нас. Но сега не си говорим, мамо. И когато те попитам какво да се оправя с поредния възел, ти ме поглеждаш снизходително и не виждаш какво ти показвам. Пресягаш ръка за помощ, но от това само ме скубе още повече. Но нищо, мамо. То ще ми мине, ще се оправя и сама.