24.04.2009 г., 21:35 ч.

Зимата 

  Проза
747 0 0
3 мин за четене

Казваха, че зимата си отива, но вихрушката, която играеше навън, обвиваше всичко в пустата си прегръдка, убивайки, превръщайки го в пустиня от самота и белота. Тя, зимата, обичаше. Нейната обич бе нежна и ласкава, като усмивка на дете, топлеща с безпощадните си ласки, погубвайки всичко, което обича. Изглеждаше като наивна девица в сватбения си ден – красива, в обляната си от слънцето бяла премяна с венец, изтъкан от сиянието на изгрева. Но после изведнъж започваше да бушува, сякаш девойката бе загубила всичките си мечти. Като жена, разбрала, че в утробата ù зрее плода на безумната омраза, като момиче, което погребва с булото себе си под неизказана болка, насилие и страх. Дете, никому не казали, че животът свършва там, където мечтите започват да умират.
Казваха, че зимата си отива. Но тя никога не напускаше тези земи. Земи, калени от толкова много сняг, лед и пустота. Гледах ги, през мъничкото прозорче. То бе онова, което имах, а имайки го, губех всичко, което желаех. Често си мислех, дали ако бях родена в онези земи, земи на тихата скръб, земи покосени от толкова много зими, щях да съм силна като тях. Но аз бях родена тук. В пролетта, където всичко цъфтеше, където булки бяха черешовите дръвчета, никога не познали ласката на зимата. Техен любовник бе само нежният пролетен бриз, който изкусно, като зажаднял съпруг, сваляше бавно, полека всяко цветче, за да остане тя разголена и истинска. А после раждаше най-сладките плодове, винаги по два, за да не познаят самотата и гнева от загубата. Бях родена в средата на пролетта, когато птиците се завръщат, за да изградят наново домовете си, да познаят за пореден път красивите и топлещи лъчи на слънцето. А той ми бе приятел. Сияеше в очите ми, галеше ме и ми показваше магията си, предан и обичащ. Земята бе топла и влажна. Зариех ли в нея ръцете си, усещах силата на кръвта. Пееща под напора на векове отминали, чакащи своето завръщане. И онова, което оставаше по бялата ми кожа, ми подсказваше, че в тази земя аз съм родена и тя е единственото, от което бих могла да моля прошка, упование и любов.
Но онзи прозорец, показващ ми, че има нещо друго, очарователно и завладяващо със своето непокорство и непринуденост. Онзи прозорец въплъщаваше мечтите ми. И аз го поисках тъй силно и тъй отчаяно, онова зад него, другото... че го счупих и полетях нататък. Не чувствах болката от наранените си крила, нито виждах кървавата диря, която оставях след себе си, към дома. Крепеше ме мечтата по зимата. И затанцувах с нея във вихъра на емоции, в катарзис, който ме прераждаше и изграждаше наново. Бях някоя друга, бях нещо, което векове желаех. Но тичайки по ледените полета, прегръщайки само мраз и студ, умирах, без дори да го съзнавах. Душата ми бавно желаеше да се върне у дома. Но в Зимата аз не виждах своя прозорец, не виждах нищо от предишното мен, на което бях обрекла толкова много. Единствената зеленина там бяха хилядолетните борове, натрупали в себе си толкова много мъдрост и години, че сякаш бяха готови да рухнат под неимоверната болка на своята мъдрост. Бяха виждали толкова много зими и толкова момичета като мен, желаещи да ù се врекат, без да запазят спомена за себе си и дома си. А зимата обича, мразейки. Приканваше ме да стигна все по-дълбоко в недрата ù, засланяща с пелените си пътят ми назад. Всичко стана различно. Вече не бях аз. Моята зима бе отнела пролетта от очите ми, бе прекършила люляковите нощи в душата ми и бе изтъкала спомени само от гняв и жажда. Крилата ми никога не зараснаха отново. Спряха да оставят червена диря след мен, сякаш и те отказваха да ми покажат пътя назад. Пустиня от забравена нежност, пустиня не знаеща и не искаща да ласкае с топлотата на пролетните вечери, с искреността на залезите и нежността на изгревите в Пролетта. И аз чаках зимата да свърши, а с нея да си иде онази болка, която ме раздираше и погубваше. Да си иде предателството и измяната на огледалото, което всеки път ми казваше „ това не си ти” и зад което виждах призраците на приятели, които не бяха. На мечти, които се сгромолясаха и повлякоха със себе си всяко късче вяра и надежда, че там, в някъдето пролетта може да оцелее в зимата.
Хората казваха, че зимата си отива...
Хората само си говорят.

© Свобода Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??