2.02.2006 г., 20:24 ч.

*** 

  Поезия
1091 0 3


***

С развети,къдрави коси,
с очи,във хоризонта взрени
спокойна съм,с уверени черти
с гърди,от слънцето залени.

Такава виждам се - жена
без дом,без път,без мисъл
жена в пустинята,фира
през мене вятърът е дишал.

Обвита с тъничък воал
така свободна съм,и боса стъпвам
и нежност нося,и печал
с вечерната мъгла настъпвам.

А всъщност скитница съм,ходя
по друмовете рошава и мръсна
с душа на циганка,и бродя
така загадъчна,невръстна.

Арабска принцеса от далечни земи,
изгубена в пясъчни дюни
нещо във мене дълбоко кърви
и бягат ми всякакви думи.

Крещяща,зовяща,разтварям се в здрача
и нищо не губя,нали съм сама...
далече да бягам,а всъщност се влача
и в собствена диря потапям снага...

...Но ето зефира последен догаря
отнася далече морни очи
дали да се гмурна,дали да остана
остават развети мойте коси...

***

© Мария Владимирова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво, и на мен ми харесва! Ники е хванал "каймака"! Аз намерих друго:
    "Обвита с тъничък воал
    така свободна съм, и боса стъпвам
    и нежност нося, нося и печал
    с вечерната мъгла настъпвам."
    САМОТАТА носи винаги печал, понякога нежност, радко радост... но винаги идва 100% с вечерта! Много самота има в цялото стихо! Добре написано - 6!
  • И на мен ми харесва много !
  • "Крещяща,зовяща,разтварям се в здрача
    и нищо не губя,нали съм сама...
    далече да бягам,а всъщност се влача
    и в собствена диря потапям снага..."

    Много хубаво стихотворение, брово!
Предложения
: ??:??