***
***
С развети,къдрави коси,
с очи,във хоризонта взрени
спокойна съм,с уверени черти
с гърди,от слънцето залени.
Такава виждам се - жена
без дом,без път,без мисъл
жена в пустинята,фира
през мене вятърът е дишал.
Обвита с тъничък воал
така свободна съм,и боса стъпвам
и нежност нося,и печал
с вечерната мъгла настъпвам.
А всъщност скитница съм,ходя
по друмовете рошава и мръсна
с душа на циганка,и бродя
така загадъчна,невръстна.
Арабска принцеса от далечни земи,
изгубена в пясъчни дюни
нещо във мене дълбоко кърви
и бягат ми всякакви думи.
Крещяща,зовяща,разтварям се в здрача
и нищо не губя,нали съм сама...
далече да бягам,а всъщност се влача
и в собствена диря потапям снага...
...Но ето зефира последен догаря
отнася далече морни очи
дали да се гмурна,дали да остана
остават развети мойте коси...
***
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Владимирова Всички права запазени
