Пламва огън

и всичко в града гори,

отекват стъпки

и силен вик „Бризеида, спри”.

В този неостаряващ миг

погледите им се срещат,

но красотата на мига

те със смърт заплащат.

Полет на стрела

пронизваща пламтящата му плът,

следва писък от луда болка,

че устните докосват се за последен път.

Времето изтича

и песъчинки секундите броят,

а ръцете прегладнели

за още нежност страдат и скърбят.

Изгорелите надежди

отиват си със нощта.

Бризеида страда,

че е останала е сама.

Изгрява ден

и лъч пронизва тъмнината

обгърнала нощта,

когато загина любовта,

оставаща в небесата.