Когато дойде утре, ще съм тук ли?

Камбаните ще бият ли без мен?

Ще липсват ли ти моите милувки?

И жив ще си ли ти, макар без мен?

Ще бъдат ли без мене цветовете

все още толкоз ярки и красиви?

Ще броди ли душата в световете?

Ще бъдат ли очите ти унили?

Ще бъда ли до тебе всеки ден

и всеки миг, макар и да ме няма?

Ще бъдеш ли без мене ти сломен?

В душата си ще имаш ли ти рана?

Ще помниш ли с мен кратките усмивки,

що имали сме в миналото ний?

Ще помниш ли и тесните отбивки

по пътя ни в живота, що се вий?

А нощем ти, от вятъра събуден,

в звездите моето лице съзрял,

ще мислиш ли, че сън сънуваш буден?

Ще жалиш ли в живота, мрак повял?

И болката сърцето ли ще трови?

Душата ще обвита ли е в скръб?

Съзнание ли в минало ще рови

и знаме ли ще бъдеш, но без стълб?

Ще спра с въпросите, не отговаряй!

С любов ако си пълен, вярвай в мен,

на злото ти вратата не отваряй,

нещастен не бъди заради мен.

А денем слънцето, обгърнало света,

за мене спомен ако ти възвърне,

мисли за мене ти, мисли за младостта,

на мъката ти радост да отвърне.

А пролет, сред цветята ти потънал,

мисли за мен и нея прегърни.

Погледнеш ли я, не бъди посърнал

и страница щастлива отгърни.

Бъди щастлив и под небе лазурно

ти под венчило с нея премини.

Живота си живей ти ведро, бурно

и истински ти жив си остани.

А някога ако за мен си спомниш,

о, нека е със радост, не с тъга.

Неверен, че си бил, недей да мислиш.

Помни, че ме спаси от самота!