Ден първий...
юни
Златни пясъци,
морето-
Величествен воал
от дюни
Върху лицето
на небето.
Самотна пейка
сред гората-
прозорче малко
към света.
Един мой свят
на чудесата
от морска пяна
И вода...

Звуците: Гларус проточи няколко сърдити крясъка, сякаш бе изпуснал дебнатата от дълго време риба. Промърмори и сетне заглъхна, отлетя...
...в небесните си поля
и остави тишина...
пуста,хладна като никел,
или пък като олово...
-Край с безсмисленото слово!
Чуй морето!
Там пред тебе
То синее,
Хубавее,
думи рони-
електрони,
заредени с вечна жал;
като сребърен кинжал,
който пори те в сърцето
с писъците на морето.

Не ставам за поет. Не знам за какво ставам всъщност. Пейката е на петнайсетина метра над водата, между две полегнали иглолистни дървета. Дори не знам как се казват тези дървета. Не е бор, нито ела...Кедър ?! Знам ли... В мешката до мен има книги. На истински поети- Яворов,Славейков. Така поне пише (че са истински поети, имам предвид. Аз не го мисля. Не ми харесват.)
-Защо тогава ги четеш, умнико ?!
Не знам. Защото трябва. Звуча като машина.Като чарк от машина, която просто изпълнява команди.
Чети!
“Две хубави очи...”
Къде ?
“Душата на дете...”
Това ли
са свещените скрижали
на онзи изстрадал поет,
който в своя разцвет
се уплаши от теглото
и се гръмна във челото ?!

Нихилист! Млъкни!
Тихо, млъквам. Не крещи!
Да се върнем при морето-
синьото море, където
милион звезди пулсират
и към мене път намират.
-Та то е ден, какви звезди ?!
-Не виждаш ли ги? Наведи
тази цинкова глава-
чуй ти техните слова.

Стара майка византийка,
стискаща в ръка хартийка
с надпис: “Ще се върна скоро,
Чакайте ме!”. Там, под бора
малък кръст издига сянка
над чепатестата гранка.
Няма кости, нито плът-
само букви се четът.
А синът лежи в покоя
на Тракия далеч от зноя
във мълчание безмерно-
долу сред морето черно.

Стига, какво е това ? Задълбаваш в историята, както винаги. Я се осъзнай! Учиш мен, пък виж себе си... Погледни го сега! То се смее! Виж го- и чайки прелитат над него-
“куа-ки-ки-ки-ки”
-Ха, какво разбираш ти ?
-Разбирам каквото всеки разбира!
-Не разбираш! То пулсира!
С хиляди галони кръв!
С макари моряшка връв!
Несметни простори вода!
И стотици очукани от скръб сърца!
Ти го виждаш, че се смее
и си мислиш, че си пее,
ала виж как долу ниско
в гърлото те то притиска
и усещаш удар тъп,
и те дави страшна скръб...

****
Смутни времена!
Терор!
По цялата земя!
Позор
за млади и стари;
Дечица пищят.
За ръчица
ги водят майките на път,
окалян и със кръв умит.
По страшния тъмничен зид
дрънчат злокобно ред окови
и нижат се все нови, нови...
Морето плиска
все така, като и днес.
Едва ли иска
да има дял от този бес.
А турците налитат,
палят, помитат,
посичат, не питат:
“Желайш ли пощада?”
Отпред на площада
една тъмна сграда
от черен метал,
душите сковал
и бълва все нови пълчища,
чиито глад се все не засища!
И видят ли стръв
захапват до кръв.
Над тях знамена във зелено
и жълт полумесец блести.
Пада тялото, сразено
на нашите древни деди.

-Почакай! А къде морето ?!
-Морето ли?
Ето!
Крепостна стена,
зад нея жени и деца;
последни стрелци падат убити
и остават така, незарити.
А ордите чакат сигнал
да убиват без жал
крехки дечица
и млади девици
да взимат във плен...

-Олигофрен!
Какво е това ? Пак удари нанякъде и вече не ти хващам дирите. На поезия ли изби, на исторически ретроспекции ли ? Ставаш досаден, млъкни с грозните си рими!
- Остави ме!

Лето
хиляда триста и деветдесето:
Ордите нахлуват,
грабят, бичуват.
Четиресет храбри девойки,
красиви като птици песнопойки,
тръпнат пред образа на позора.
Не хора!
А истински живи богини!
“О, боже, спаси ни!”
Но бог е далече
и вече
османците идат със трясък!
Плясък
на камък, хвърлен в морето
от една нежна, бяла ръка.
-Българки, ето така
да литнем във водите студени-
мъртви, горди и непобедени!
“Кой тез чудовищни думи изрече
и пред дилема ни обрече
за смърт геройска като Кракра
да мреме...
КАЛИАКРА
Едно име
иззвънтя напук на корана
-Води ме!
Изрече една мома и хвана
с ножа да прободе
гордото си българско сърце.
Калиакра се изправи- “Не,
косите сплетете
една в друга
и отидете
на онази висока скала.
Аз самата ще ви поведа.”
Без стон, поети от зефира,
политнаха момичетата в миг,
тъй както гордият умира-
без страх и трепет, и без вик.
Сега плуват заедно с делфините
душите на непобедимите,
които избраха на морето простора
пред вечния черен срам на позора.

Ти знаеш това, нали, море?
В очите ти се то чете.
Толкова си ми прозрачно,
че чак чувствам неудачно
да говоря за душите,
дето криеш си в гърдите.
Ти си тук и там, навред
плискаш, пръскаш и се бунтуваш
като някой млад поет-
ти душите ни купуваш
и после ги връщаш разбити,
от морска пяна пропити.

Притъмва се. Морето вече е с цвят на олово. Така и не четох Яворов и Славейков. Студено ми е. Гларусът пак се върна. Покрай пейката минават хора...
Не ме гледай на криво, море! Утре пак ще дойда. Пак ще си общуваме, както само ние си знаем. Нали?
А сега си върви,
замълчи и просто заспи!
Ще дойдат и по-добри дни...



24.06.2005
Златни пясъци, пейката пред хотел “Оазис” на Ривиера