Ах, тази моя поезия
Ех, поезийо моя, ето - пак ме предаде,
обеща ми да мълчиш, но, уви, ти пак ме издаде.
От себе си куб лъжи създаде,
ала в замяна ти нищичко не ми подаде.
С теб в незнайни страни пътувам,
в прекрасни сънища съм, ала не сънувам.
В дълбините на неизвестното все потъвам,
но с теб напред вървя и никога не спирам.
Ето, днес поредната ми тайна ти разкри,
всички ненужни от нея неща, поезийо моя, ти заличи.
От величието изгряха невиждани лъчи,
в мрака затънаха всички казани лъжи.
С теб отворих аз всяка врата,
близка ми беше всяка човешка съдба.
Застанал между живота и смъртта,
с теб, поезийо, с теб винаги бях ръка за ръка.
И думите ти някой ще чуе ли,
и красивите ти фрази някой ще заобича ли?
Ей, поете, от сърцето всичко ще се изтрие ли,
животът ти с тази поезия ще те приеме ли?
Макар и в безброй въпроси да потъваш,
да намираш отговори, но заблуден пак да питаш.
На дъх разстояние от живота дори да оставаш,
със стиховете в сърцето да умираш,
Пак ще живееш ли, поете?
В думи сложни, в любов неразбрана,
в опити грешни, мисли неземни,
в роли чужди, в сценарий неразбран.
Ще пишеш ли пак с поезия на туптящото сърце,
с писец на треперещи от студ ръце,
с хартия на жалкото лице
ще пишеш ли, ще пишеш ли?
Милан Милев
28.11.10
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милан Милев Всички права запазени
