АПАТИЯ

Апатия обвзела ме е трайно.

Аз знам че състояние е крайно,

но не мога някак да я контролирам

и когато си поискам да я спирам.

Дали защото без сълзи останах

или защото толкоз дълго страдах...

Престанах някак да мечтая

и не искам вече да обичам.

Сърцето ми по навик е измъчено

и сякаш от щастието е отлъчено,

не иска то да страда, но какво ли от това,

животът му поднася поредната шега.

Затова оставих го да работи монотонно,

а мислите ми се реят безразборно

и живея ден за ден еднообразно,

без мисъл за бъдещето безобразно.