Автопортрет
Мъничка черна точица
върху белия лист на живота.
Носи на гръб небето,
земята с краченца търкаля,
меси я и я размесва
като погача по празник.
Тя нехае за времето,
живее от зрънце до зрънце.
Вечер се слива със мрака
и сънува, че е щуркеса,
облечена с лунни одежди
и с капки роса обута.
Ала ушите й недочуват
нежния хор на щурците.
Ала очите й недовиждат
ароматния цвят на липите.
Сърцето й като бъчва
с десет обръча стегнато,
а вътре - мирис на гнило
и спомен от старо вино.
Тя знае, че е самотна,
но що е то тъга - не знае.
Помни мравуняка топъл,
но що е минало - не знае.
Чашката с копнеж е пълна,
но кой е принцът - не знае.
Животът с мръсни обувки
тъпче мечтите й снежни
и с ненаситност желязна
смила сестрите й нежни.
Идва със вик на земята,
а я напуска безмълвно.
След нея - черти и резки
върху листа на живота...
Дано ги Господ разчетe
и път на мравките да стори...
Че и те молитва си имат:
да си отидат незнайни,
а да възкръснат със име.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цонка Людмилова Всички права запазени
